Човек на почит

— Наистина е отвратително, вече никой не може да се чувства сигурен.

Бепи продължи да седи мълчаливо. Отпиваше кафе и четеше спортните новини. Попита Джоуи Ди кой отбор най-много му харесва.

— Янките — отговори Джоуи. — Забиват страшно силно.

Когато вече приключваха със закуската, телефонът иззвъня. Бефино вдигна слушалката.

— Здравей. Как си? — каза Алън със задавен глас.

— Отлично. А ти как си?

Разговорът потръгна сухо и повърхностно — съвсем различно от обичайната им приказка. Като че ли за първи път в живота му Алън не знаеше какво да каже. Думите му засядаха — думи, които така или иначе сигурно не би могъл да каже по телефона.

Челото на Бепи се набръчка. Той отпи от кафето си. Изчака търпеливо, но също не проговори. Накрая Алън каза с тих и мек глас:

— Обичам те, приятелю.

— Аз също те обичам, господин Стоун — прошепна в отговор Бепи.

И двамата помълчаха известно време и след това затвориха телефоните. Дана и Джоуи обърнаха погледи към Бепи.

— Наистина ли те чух да казваш „обичам те“ на Алън? — попита Дана. — Нещо лошо ли е станало?

— Няма нищо лошо — отвърна Бепи и също я погледна. — Това, което чу, беше просто израз на уважение.

В този момент телефонът пак иззвъня.

Очите на Бепи трепнаха за миг и се насочиха към Джоуи. После погледът му бързо се обърна към Дана. Протегна ръка и вдигна слушалката на продължаващия да звъни телефон.

— Ало — каза той с все още задавен глас.