Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Как мога да забравя? — отвърна й сърдито Бепи, започвайки да губи търпение. — А сега стой в кухнята и не мърдай, докато не свършим! — нареди той и тръгна да излиза. Тя хукна след него. — Не ме предизвиквай, Дана — каза й строго Бефино.
— И ти недей да ме предизвикваш, глупак такъв — кресна му тя.
Той се обърна, опитвайки се да задържи изражението си сериозно, но избухна в смях заради начина, по който Дана отстояваше позицията си.
— Хайде стига, не се страхувай. Бебето няма да го боли. Престани да се тревожиш.
— Правете му сметката, ако го заболи — провикна се тя.
Бефино се върна в стаята на децата и се извини за поведението на Дана.
— Брей, тия майки! Все ги е страх за децата им.
Мъжете се усмихнаха на Бепи и Паскуале започна ритуала си. С много обич и притеснение той се вторачи напрегнато в спящото бебе.
— Това дете е продължението на моя живот — каза той и огледа мъжете.
В стаята настана пълна тишина, когато той отново се обърна към бебето.
— Дали ще има силен дух? Ще отвръща ли бързо, когато го нападнат? Ще бъде ли гордост за нашия род?
Той започна да пипа телцето на бебето с различни дразнещи движения. Докосваше го все по-силно и по-силно, сякаш го напада. Бебето отвори широко очи и започна да се гърчи и пъшка. Протегна малките си ръчички напред като за бой, вдигаше ги нагоре и ги размахваше над лицето си. Паскуале продължи с досадната си тактика, като добави и страховито грачене срещу детето. Малкият размаха ръчички и запъшка още по-енергично, но не заплака като повечето бебета, когато ги разбудят. Паскуале не се отказваше, но детето не заплака.
Бепи поглеждаше ту малкия, ту баща си и чичовците си, сякаш наблюдаваше игра на тенис. Паскуале ставаше все по-груб, но бебето дори не изхленчи.
Чичовците започнаха да се усмихват, потвърждавайки успешното завършване на изпита. Паскуале се смееше през радостни сълзи.
— Донеси ми зехтин — разпореди се той. — Трябва да наградим юначето със съкровището на нашия народ.
Лицето на Бепи грейна и той хукна към кухнята.
— Къде е зехтинът? — попита той Дана.
— Какво има? Нещо лошо ли стана? — развика се тя.
— Всичко е наред, Дана. Само ми дай зехтина, ако обичаш.
Той се върна в спалнята с бутилката в ръка. Изцяло погълнат от заниманието си, Паскуале отново заговори:
— Трябва да намажем устните му с жизнения сок на старата ни родина. — Той потърка неколкократно устните на бебето. — Имаме си чудесно момче, Бефино.
— Нали ти казах, татко. Детето е голяма работа. Никога не плаче, истински боец е. И е силен. — В този момент на Бепи му хрумна нещо неочаквано. — Ей, я да изпитаме и Рене. Жилава е, нищо че е момиче. Казвам ти, тя е…
Вратата рязко се отвори.
— Да не си посмял, Паскуале — каза Дана и грабна бутилката със зехтина. — Недей да будиш внучката си. — Посочвайки с пръст към Бепи и дъщеря му, тя се усмихна на всички. — Никакъв изпит не й трябва. Много си е добра.
Мъжете избухнаха в смях.
Бизнесът вървеше в нормалното си русло. Един ден Бепи си уговори среща да огледа помещение за евентуално ново заведение на Канал стрийт, в периферията на китайския квартал. Мястото беше отлично, буквално врата до врата с голяма банка и нюйоркската телефонна компания. Универсалният магазин „Диамантена борса“, където всеки ден пазаруваха хиляди хора, беше точно насреща. Имаше и една гигантска китайска пералня, в която двадесет и четири часа в денонощието работеха на смени около две хиляди души. Намираше се в една пресечка, почти на ъгъла с Канал стрийт. След две посещения в овакантения магазин Бепи се договори със собственика — богат китаец — и реши следващия месец да отвори нов снекбар.
Собственикът на помещението се казваше Сид Чой — дребничък и наперен китаец от Хонконг. Беше от тази категория хора, които се кипрят в костюми за по триста долара, носят пръстени с диаманти на четирите си пръста и карат скъпи коли. Край него винаги седеше някоя красива китайка с разголен до бедрото крак. Около този човек всичко беше от най-високо качество, а Бепи дълбоко уважаваше това.
Бефино Менесиеро и Сид Чой се споразумяха за наем от осемстотин долара месечно. Бепи поиска да направят договор и предложи чек от фирмата си за едномесечна предплата на наема, за да скрепи сделката.
— Моето ръкостискане е равнозначно на договор — каза Чой с вдигната глава като човек, който държи на думата си. — Не се притеснявай. Помещението е твое, приятелю. Изпрати ми чека в края на месеца и тогава ще ти дам ключ.