Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Дадено, сър — отвърна му Бепи. — Както кажеш. Да си стиснем ръцете. Разбрахме се.
Дланите им се срещнаха в здраво ръкостискане. Бепи каза, че ще започне преустройството след няколко седмици. Допадна му стила на дребничкия богаташ: казана дума — хвърлен камък. Винаги бе изповядвал точно този стил — дадената дума тежи повече от самия договор.
След три седмици Бепи се запъти към офиса на господин Чой, за да му даде чек за наема и гаранционна предплата. На следващия ден щяха да дойдат дърводелците и му трябваше ключ.
Минавайки покрай бъдещия снекбар номер шест, той надникна в него и му се стори, че във вътрешността вече работят дърводелци. Не можеше да бъде! Погледна по-внимателно и видя Червения и Джони Мак да стоят до бригадира на групата и да разглеждат чертежи. Студена пот обля Бепи. Не вярваше на очите си. „Какво правят, по дяволите, Червения и Мак в моето заведение?“ Отстъпи назад, за да провери дали не е сгрешил адреса. Помисли си, че може да е застанал пред друга сграда. Но не беше. Това бе неговото помещение. Как е могло да стане това? Беше се договорил с господин Чой! „Стиснахме си ръцете с тоя проклет китаец!“
Отиде до една телефонна кабина и се обади на Чой.
— Господин Чой замина за Лос Анджелис — отговори му секретарката.
Почувства отчаяние.
— Моля ви, госпожице, може ли да ми дадете телефонния му номер в Лос Анджелис? Става въпрос за нещо много, много важно.
Това помещение му беше крайно необходимо. Беше просто великолепно. Секретарката дълго се колеба.
— Отседнал е в хотел „Холивуд Хилс“, апартамент 1210 — каза най-после тя. — Обаче го потърсете след няколко часа. Там още е само осем часът.
Бепи беше силно разярен и веднага се обади в Калифорния. Толкова беше нервен, че не успяваше да вкара монетите в прореза и ги изпускаше на пода, а с другата ръка удряше несъзнателно слушалката. Телефонистката настояваше за още монети. Накрая я придума да таксува разговора на фирмения му номер.
Телефонът в апартамента иззвъня шест пъти и едва тогава един тих, екзотичен женски глас каза:
— Алооу?
Звучеше като изтощена от еротични упражнения млада жена, която е прекарала цялата нощ в топла вана, смучейки чучура под душа.
— Мога ли да разговарям с господин Сид Чой?
— Господин Чой заспал. Той спи — отговори жената. — Още е рано.
— Извинете, че ви безпокоя, но не се сетих за часовата разлика. Обаждам се от Ню Йорк.
Тя неохотно предаде слушалката на Чой.
— Ало. Кой се обажда? — изрече с полубуден глас китаецът.
— Аз съм Бефино Менесиеро от Ню Йорк!
— Кой ти даде номера ми? — попита с негодувание Чой. — И защо ми се обаждаш толкова рано?
— Господин Чой, заведението на Канал стрийт беше мое. Даже си стиснахме ръцете, спомняте ли си? Разчитах на това помещение.
— Ох, заведението. Да, да. Дадох го на Джони Мак — отвърна Чой. — Много съжалявам. Много съжалявам. Вече е късно.
— Но вие ми стиснахте ръката! Дадохте ми думата си!
— Доста ръце съм стискал. И какво от това? — отговори му без колебание Чой. — Нищо не съм чувал за теб, Бефино. Джони Мак е солиден човек. Този квартал е негов. Дадох помещението на Джони. Ако имаш претенции, разбери се с него. Много съжалявам. Довиждане, приятелю. — Той затвори телефона.
Бепи погледна замлъкналата слушалка с гняв и нежелание да повярва. Започна да проклина.
— Дребният му жълт плъх! — мърмореше той, докато се опитваше да излезне от телефонната кабина. — Джони Мак бил солиден човек? Кварталът бил негов? Гледай го китайското му копеле. Ще ги напъхам — и него, и Джони Мак — в един ковчег. Аз ще ги оправя. Ще ги погреба заедно. — Бепи ходеше като зашеметен. — Аз ще го науча как се стискат ръце! Добре ще го наредя тоя скапаняк с дръпнатите очи…
Изведнъж вдигна погледи видя, че Червения и Джони Мак се смеят и го наблюдават от витрината на заведението. Огледа ги бавно от горе до долу. Объркан за момент, той кривна бързо надясно и се оказа пред входа на китайската пералня в пресечната уличка. Влезе в сградата, за да се махне от улицата и да се успокои.
Подпря се на стената в преддверието, за да обмисли следващия си ход. Без да се усети, започна да си мърмори на глас:
— Стискал ръце — повтори той. — Ще види как се стискат ръце. Ония с дръпнатите очи, японците, и те си стиснаха ръцете с Рузвелт, а после бомбардираха Пърл Харбър. Сега китайците ми погаждат същия номер.