Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Бренан хвърли един таен поглед към пазачите и след това извади малкото шишенце, което Аларик му беше дал, от джоба си.
- Също така го правя просто защото мога. Не бях способен да се шегувам през последните две хиляди години. Не можеш да си представиш какъв ободряващ ефект има смехът ти върху ранената ми душа.
- И това ли беше шега? Ранената ти душа? - Тиарнан се загледа в него, а от радостта, изписана на красивото й лице, нямаше и следа. - Твоите речеви модели са много различни. Понякога говориш почти модерно, а друг път хвърляш изрази като „две хиляди години“ или коментари от рода на „ранена душа“, което е адски объркващо.
- Не мога да го спра. Представи си, че си изживяла първите десетина години от живота си във Франция, следващите в Испания, а след това в Германия. Във френския ти ще присъстват смесица между испански и немски думи. Не мислиш ли?
Тя кимна.
- Чувала съм те да говориш и на друг език. Това езика на атлантите ли е?
Той се обърна към главорезите, но те се смееха на нещо и не обръщаха внимание на затворниците си.
- Да, но нека да си остане между нас.
- Конлан ми поговори малко на него, когато дадох клетва да пазя съществуването ви в тайна, при първото ми посещение - погледът й се сведе към ръцете му и тя прошепна: - Какво е това?
Бренан бавно отвори шишенцето и смени позицията си, като след миг се престори, че се прозява и разтяга, а после кашля. Докато ръката му покриваше устата му, той капна две капки от еликсира върху езика си.
Той, подобно на течен огън, незабавно проправи жарка следа надолу по гърлото му.
Каквото и да беше несъмнено даваше усещането, че работи.
Атлантът отново промени позицията си и докато го правеше, затвори флакончето и го върна обратно в джоба си. Надяваше се, че повече няма да го принуждават да се съблича. Първият път извади късмет, когато успя да го скрие в устата си, преди да даде дрехите си на Смити, но се съмняваше, че щеше да успее да заблуди наемния убиец още веднъж. За жалост, в студените му и мъртвешки очи имаше огромно количество интелект.
Тиарнан все още го гледаше втренчено, но очите й бяха свити и той можеше да каже, че е на път да изисква отговори на въпросите си, затова я изпревари давайки й късче информация и още един въпрос.
- Аларик ми даде малко освежаващо питие, което ще ми помогне да не заспя. Не мога да си позволя да поемам рискове, след като знам какво се случи сутринта. Кажи ми повече за Сузана. Радваше ли се, че носи дете?
- Ще бъде ли достатъчно? - прошепна му, като напълно игнорира нескопосаните му опити да смени темата. - Ще свърши ли работа?
- Не зная, но усещам прилив на енергия дори сега, докато говорим - отвърна той и говореше истината.
Вълна от щипеща топлина го обливаше, блестящи точици обгръщаха зрението му, докато в един момент Тиарнан изглеждаше сякаш е покрита със сребърна позлата. Образът предизвика реакция у пениса му, който подскочи в панталоните му, карайки го да изръмжи заради изключително неподходящия момент да се прояви либидото. Копнежът очевидно не се влияеше от нищо и нямаше да отстъпи пред опасността или най-малкото абсолютната невъзможност.
- Бренан? За какво мислиш?
- Повярвай ми, не искаш да знаеш - отговори й, а след това върна разговора към някак си по-безопасна тема. - Аларик ми даде отвара, така че е проява на богохулство да мисля, че няма да действа, по начина, по които той ми е казал.
- Наистина ли искаш да чуеш повече за Сузана?
- Само ако желаеш да ми разкажеш.
Тиарнан вдиша дълбоко.
- Най-важната подробност, която остава да се спомене, е че тя е мъртва и аз я убих.
Глава 29
Тиарнан така ясно си спомняше онази нощ, като че ли се бе случила едва преди седмица. Опитите й да преглътне буцата, която възпираше думите й, беше напълно отделен въпрос. Шокът, обгърнал лицето на Бренан секунди преди той да се върне към нормалното си безстрашно изражение, бе онова, което я стимулира да продължи. Той трябваше да знае.
Изпитваше отчаяната нужда да го каже. Най-сетне, най-накрая да го каже.
- Работех върху една история. Тази история всъщност. Слуховете за поробването на шейпшифтъри тъкмо бяха плъзнали, а аз имах източник и така да се каже, бях по следите на голямо откритие. Току-що излязла от колежа, будувах по цели нощи, убедена, че съм по следите на нещо голямо. А вълнението - не мога да намеря подходящите думи, с които да го опиша. Да вярваш, че си герой, борещ се в името на по-възвишеното добро...
Тогава, по средата на изречението, тя замлъкна, осъзнала какво казва и най-вече на кого.