Изкуплението на Атлантида

- И представа си нямам за какво говориш.

- Може би така е по-добре - отвърна тя и затвори очи.

Изведнъж тръпка разтърси тялото й и тя се сви още повече. Подът беше студен, а стаята - ледена. Просто не го беше забелязала по-рано.

Миг по-късно нещо топло и меко се приземи на главата й. Усети аромата на Бренан и още преди да е отворила очи, знаеше, че това е неговата блуза. Придърпвайки я по-близо, тя си позволи кратка почивка, прекараноа във фантазии, че топлината в материята всъщност беше утехата отново да се намира в обятията на Бренан. После се принуди да ги пусне - както ризата, така и фантазиите за онова, което никога нямаше да има.

Подаде му я обратно, докато се опитваше да не запя мускулестата му и гола гръд.

- Вземи си я. Ще измръзнеш.

Той тръсна глава и избута дългите вълни на черната си коса от лицето си.

- Телесната ми температура е висока. Нямам нужда от нея, а на теб ще ти е от полза.

Спомените за това точно колко висока бе телесната му температура, блеснаха в съзнанието й и бузите й съвсем леко се зачервиха. Той се ухили с присъщата за него бавна и изкусителна усмивка, и в нея нахлу страх, че боецът знаеше точно за какво си мислеше тя.

- Разкажи ми за Сузана - каза той като напълно я изненада. - Ако разбира се, можеш да понесеш да говориш за нея.

Тиарнан се замисли, преди да му отвърне и осъзна, че наистина иска да говори за приятелката си. Не го бе правила преди, освен да сподели повърхностно с Рик и още няколко приятели. В общи линии им разказваше, че е имала приятелка, която била шейпшифтър. Убита в сблъсък с полицията.

- Обожаваше кафе, което е невероятно качество за една съквартирантка. По цял ден, а не само сутринта - заговори тя и се усмихна при спомена. - Всички онези луксозни, с различни вкусове кафета. От време на време ме изненадваше със закуска в леглото, като винаги се опитваше да ме сюрпризира с нов аромат кафе.

- Звучи като страхотна приятелка - отвърна той. - Не бих могъл да си представя, Алексий да ми носи закуска в леглото.

Усмихна се на идеята, но усмивката й изчезна, щом реалността я връхлетя. Затворена в килия, от която вероятно нямаше да се измъкне с непокътнат ум. Тя... тя...

- Убих онзи мъж - прошепна и ярките образи на окървавеното му тяло затанцуваха в предните редици на съзнанието й. - Как ще живея с това?

Загледа се в лицето на Бранан, върху което искаше да открие отговори на въпросите си.

- Как живееш с това?

- Правиш го, защото нямаш друг избор. Той те нападна, а ти се защитаваше. Не си искала да го убиеш, въпреки че го видя как измъчва приятелката ти. - Бренан протегна ръка, сякаш да я докосне, но я свали, преди тя да достигне решетките. - Тиарнан, нямаш никаква вина.

- Знам, че го вярваш, но определено имам вина - отвърна тя жлъчно. - Въвлякох те в това и всичко е по вина на проклетата ми арогантност, заради която забравих за веруюто си като репортер: „проникни, разгадай историята и се омитай“. Вината е изцяло моя.

Лицето на Бренан стана по-сурово и още по-мрачно, ако това изобщо бе възможно.

- А аз съм воин с вековен опит с опасни ситуации. Не е ли моя по-голямата вина?