Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
- Не мислиш ли, че Томас Джеферсън9 и Основателите10 се преобръщат в гробовете си? - тя свъси вежди. - Познавал ли си Томас Джеферсън?
Бренан се засмя, но поклати глава.
- Не. Но въпреки това веднъж съм се срещал със Сакагауея11. Напомняш ми за нея. Същия безстрашен, приключенски, изпълнен с въпроси характер. Тя щеше да те хареса.
Тиарнан му се ококори, но той не можеше да каже, дали идеята й се е харесала. Доставяше му удоволствие, макар и за кратко, да я разсейва и тя да не мисли за болката от историята й и страха от настоящата ситуация.
- Това е най-странният, но въпреки това най-хубав комплимент, който съм получавала - отвърна накрая.
Той си спомни нещо, което веднъж му бе казала.
- Дръж се за мен, хлапе. Всеки ден с мен се равнява на едно ново преживяване.
Разпознала собствените си думи, Тиарнан се усмихна и очите й засияха. Усмивката й бе лека и изчезна на мига, но беше истинска. Достатъчно истинска, за да му покаже, че тя е силна и жилава и че би могла да издържи още съвсем малко. Толкова, колкото Алексий да ги открие и спаси.
Бренан отказа да мисли как точно Алексий щеше да ги намери, след като не можеше да се свърже с него чрез психичната им връзка. Някак Алексий и Аларик щяха да намерят начин. Но ако не го стореха... Нуждаеше се от малка пролука.
- Това е изражението - каза Тиарнан, като сниши гласа си още повече, докато двама нови пазачи дойдоха да сменят предишните. -Лицето ти на хищник. Странно, но се чувствам в безопасност.
След това и двамата замлъкнаха, затворили очи, преструвайки се, че си почиват, докато новите пазачи прекараха известно време до решетките в опити да ги подразнят. Лесно беше да бъдат пренебрегнати. Те не бяха никои. Литън командваше. Измежду всички главорези само Смити имаше сила и разум. Никой от останалите не можеше да каже нещо, което Бренан ще сметне за нужно да чуе.
Атлантът наблюдаваше Тиарнан едва притворил очи, страхувайки се да ги затвори за твърде дълго време. Обзет от страх, че дори и няколкото минути, по време на които не я вижда, ще задействат проклятието. Тя се преструваше, че се унася, но всяка част от тялото й бе напрегната и готова да я защити срещу нападение. Тази негова жена имаше кураж.
Неговата спътница.
Никога нямаше да позволи да бъде наранена.
Времето отлиташе. Може би бе минал около половин час и на пазачите им писна от игричките и се настаниха на удобните столове, намиращи се до най-далечната стена, където извадиха пиячка и нещо за хапване и започнаха да обсъждат жени и спорт. По-точно жените в спорта. Споменаха някакво ролер дерби, но Бренан не беше запознат с подобен термин.
И без друго не беше от значение. Важното в момента бе да оставят Тиарнан на мира, за да може тя действително да си почине. Раменете й се бяха отпуснали и от далеч изглеждаше спокойна, така че вероятно наистина бе заспала. Това го радваше. Тя се нуждаеше от почивка.
Но тя отвори очи, с което му доказа, че е сгрешил.
- Сузана не беше само шейпшифтър. Искам да кажа, че това не беше единственото, което е крила от мен. Беше бременна.
Трябваше му минута, да се ориентира и да продължи да следи историята, която тя отново започна, сякаш изобщо не е спирала.
- Бременна? Не е ли трудно да се скрие, дори и при хората?
На устните на Тиарнан се появи лека усмивка.
- Така е. Или поне е по-трудно да се скрие след определен момент. Тя все още беше в първото си тримесечие, а коремът й -почти идеално гладък. Нямаше да заподозра с месеци, след като, така или иначе, носеше широки и отпуснати рокли. Не е като да сме се разхождали голи из апартамента и да сме си правели пижамени партита.
Бренан вдигна глава от скръстените си ръце.
- Би ли могла да дадеш повече подробности за последното?
Тиарнан наклони глава.
- Коя част? А, тримесечие! Това е...
- Не тази. Частта с голите пижамени партита, моля - той я дари с най-фалшивата си порочна усмивка и точно както очакваше, тя се засмя.
- Гледали сме твърде много Подивели атлантски момичета в самотните стари векове?
Той кимна и въздъхна дълбоко.
- Уви, бях силно лишен от диви момичета под каквато и да е форма или начин.
- Как го правиш? Как така се шегуваш, когато ние сме.когато нещата са толкова страшни? - гласът й бе равен, но очите -умоляващи.
- Правя го, защото са страшни - отговори й той. - Когато си в мрачна ситуация като тази, откриваш вътрешната си решителност. Смееш се в лицето на опасността, животът е най-непрогледен точно преди изгрев слънце и всички онези ужасни клишета, за които се говори, че са твърде много употребявани.