Изкуплението на Атлантида

Думите му напоиха изсъхналата й душа като благословия, водейки със себе си топлина и светлина, вдъхващи надежда в мрачните кътчета на сърцето й, кътчета, за които се опасяваше, че никога няма да бъдат спасени.

- Не съм я убила - продължи тя и изкова още една брънка към веригата, която ги свързваше. - Също както ти не си убил Корелия и детето й.

Главата му се стрелна нагоре и измъчено изражение помрачи очите му.

- Двете неща са коренно различни.

- Грешиш Или ще признаеш, че не носиш вина за смъртта на Корелия, или ще оставиш мен и вината ми за Сузана на мира - заяви тя, отчаяно желаейки той също да намери опрощението, което предлагаше на нея.

Изненадата изгря първо в очите му, а сетне промени цялото му изражение. Озари го. Като че ли товар точно като нейния или може би тежащ дори повече, заради двувековната притегляща го гравитация, започваше да се надига.

- Ти си повече от всичко, което някога бих могъл да заслужа, Тиарнан Бътлър - отвърна й с нисък и дрезгав глас. - Ще те заведа на безопасно място, далече от този ад, дори и да е последното, което ще сторя. Ти си моя, моето откровение и изкупление и аз никога няма да те пусна да си отидеш.

Наситеността в гласа му разтърси центъра на съществото й, но споменът за видението, което получи при сливането на душите, все още присъстваше в съзнанието й по-ясно от всякога. Детето, което той не можеше да разпознае.

Вероятно, само вероятно, видението можеше да бъде променено.

- Все още искам да проведа онзи разговор с Посейдон -информира го тя, но една прозявка се изплъзна от устните й по средата на изречението.

Гладът и изтощението най-накрая си казваха думата.

- Сега си почини - нареди той. - Аз ще бдя над теб, а утре сутринта, след като сме избягали от този капан, ще обсъдим срещата ти с Посейдон.

Тиарнан искаше да му каже, че няма начин да заспи върху бетона в килията, докато способни на убийства главорези и луди учени планираха какви ли не ужасии за тях, но клепачите й я убедиха в противното. Затова кимна и се сви във възможно най-стегнатата топка, на която бе способна, в близост до решетките, но на възможно най-безопасното разстояние, така че да не ги докосне в съня си. Малко преди да се унесе, я застигна една мисъл и тя не можеше да се сдържи да не я изрече. Така че вдигна глава и погледна към Бренан.

- Защо не кажеш на Посейдон, че съжаляваш? След всичките тези години той със сигурност ще приеме извиненото ти. Не мислиш ли? Дори и боговете трябва да могат да прощават.

Той се загледа в нея, докато устата му ту се отваряше, ту затваряше, но известно време не изрече и дума.

- Да му кажа, че съжалявам - отвърна той, сякаш думите сами по себе си бяха откровение. - Ти си чудо, ми амара. Наистина си.