Престолът от драконова кост

По някое време угасналата сфера, която беше стискал толкова дълго, че сякаш се бе сляла с ръката му, засвети отново — този път със странна синкава светлина. Примигващото синьо сияние от сърцевината на сферата се усили толкова, че той замижа и отдалечи кристала от себе си. Изправи се бавно и постоя така задъхан. Коленете и дланите му бяха изтръпнали и протрити от лазенето по пясъка. Стените на тунела бяха покрити с влакнести черни растения, преплетени като неразчепкана вълна, но през виещите се стебла просветваха сияйни петна, които отразяваха възродената светлина. Саймън докуцука до стената, за да я разгледа, ала бързо отдръпна ръката си и тихо възкликна от погнуса, когато докосна влажния черен мъх. Заедно със светлината се върна и част от куража му; той си спомни през какво е преминал и потрепери.

Стената под мъха бе покрита с някаква облицовка. На места плочките бяха надраскани и напукани, другаде пък изобщо липсваха и отдолу се разкриваше тъмната пръст. Зад него тунелът вървеше нагоре. Виждаха се следите му — спираха до мястото, където беше застанал. Пред него се простираше тъмнината. Реши да се опита да повърви на два крака.

Скоро проходът се разшири. От двете му страни започнаха да се появяват входове на други коридори, повечето задръстени с камъни и пръст. Скоро под натежалите му от умора крака се появи плочник — неравен и напукан камък, който отразяваше светлината на сферата със странно млечнобяло сияние. Таванът постепенно се издигаше, докато не се изгуби в тъмнината, извън обсега на синята светлина. Коридорът продължаваше да слиза надолу. В тъмнината над него сякаш се чу пляскане на ципести криле.

„Къде съм? Как може Хейхолт да се спуска до такава дълбочина? Докторът каза: «Замък върху замък, надолу, чак до сърцето на света». Замък върху замък… върху замък…“

Беше спрял и стоеше с лице към входа на един от пресечните коридори. С част от съзнанието си се виждаше отстрани — окъсан, изплескан с мръсотия, с полюшваща се като на слабоумен глава. От долната му устна висеше лига.

Входът пред него не беше задръстен: в тъмното отвъд свода се носеше странен аромат, като от изсушени цветя. Той пристъпи вътре и прокара по устата си едната си ръка — бе изтръпнала като безжизнено парче месо; с другата държеше сферата, протегна я високо и напред.

„… Прекрасно! Прекрасно място!…“

Беше стая. На синята светлина изглеждаше безупречно подредена, толкова подредена, сякаш някой току-що я бе напуснал. Таванът беше висок, изящно изрисуван с ажурни храсти, разцъфнали цветя и хиляди лъкатушни ручейчета. Овалните прозорци бяха засипани с чакъл, пръстта беше избила през тях върху покрития с плочки под, но иначе всичко друго си стоеше недокоснато. Имаше легло, виртуозно изработено от резбовано дърво, и един стол, изящен и крехък, сякаш беше изваян от птича кост. В центъра на стаята се издигаше фонтан от полиран камък — изглеждаше така, сякаш всеки миг от него щеше да бликне пеещ водоскок.