Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
Гейл, която се занимаваше със сметките върху онова, което минаваше за кухненска маса, не вдигна очи.
— Ние си говорим.
— Просто казвам…
— А аз ти казвам, че си говорим.
— Може би трябва да помислим дали да не си вземем по-голямо жилище.
— Да бе. Сигурно ще стане. Едва успявам да платя тока.
— А и трябва да помислиш върху онова, за което говорихме…
Тя продължи да попълва чека, без да вдига поглед.
— А може би ти трябва да работиш извънредно — изгледа го Гейл.
— Нещата са в застой. Знаеш — каза Брандън.
— Тогава си намери някаква работа като охранител. Знаеш ли колко хора тук имат бодигардове?
— Искаш да работя по осемнайсет часа на ден? Наистина ли?
— Няма нищо подходящо за мен. Да не мислиш, че ще се хвана като сервитьорка, или нещо такова? — Тя побутна купчината чекове към края на масата. — Трябва да ги подпишеш.
Мобилният телефон на Брандън иззвъня в спалнята отзад. Той се изправи с мъка, като разпиля чипса, и се промуши покрай Гейл, за да стигне до телефона, преди да се е включила гласовата поща. Именно дребните неприятности дразнеха Томи Брандън — прихващането на обажданията от гласовата поща, косачката, която не щеше да пали, прекъсването на секса за избягване на бременност, отрупаният с козметични продукти плот в банята… Можеше да остави войните, икономиката и незаконната емиграция на другите. На него му беше достатъчно едно работещо дистанционно.
— Да? — излая той в телефона, който изглеждаше като играчка в огромната му длан. — Главанак? Чакай, не толкова бързо! Така е по-добре. Сега ли? Сигурен ли си? Да, информацията си струва. Не прави нищо. Не казвай нищо. Върви да си обръщаш бургерите и остави това на мен.
Той захлопна телефона и моментално го вдигна пак. Натисна бутон за бързо набиране.
— Това съм аз — Томи. Главанака казва, че нашият човек в момента е в „Казиното“. Един негов приятел е барман там и му се обадил. Заподозреният има пред себе си бургер и бира… Да, пет до седем минути максимум… — Той тръгна бързо по тесния проход в караваната и откри черното яке, окачено на пирон до вратата — на гърба му с големи жълти букви пишеше: „ШЕРИФ“. Върна се в малката спалня, притиснал ухо към телефона, препаса на кръста си кобура с пистолета и го закопча. — Добре, ще се обадя… Ще чакам. Обещавам.
Прибра телефона в джоба си. Целуна Гейл по бузата, докато минаваше бързо покрай нея. Ръката му вече бе на вратата.
— Доскоро.
— Жилетката ти! — напомни му тя.
Той я държеше зад предната седалка на пикапа. Спря се за секунда на прага, мислейки си, че само една жена на полицай може да разбере какво става единствено по края на един телефонен разговор.
— Да — каза Брандън.
— Пази се. Не прави нищо глупаво.
Докато тичаше към автомобила, той се чудеше дали е изпращала Уолт по същия начин през всичките тези години и дали сега просто не го е сменила с един по-нов модел… Това го караше да се чувства евтин. Припомни си дузина разговори, започнати от шерифа, някои завършени, други — не. Беше момент като от „Зоната на здрача“, сякаш бе пристъпил в друг живот, различен от онзи, който му се струваше, че живее.
— Боже — промърмори Брандън, като дръпна вратата на пикапа и се намести зад волана. Затръшна я зад себе си. Гумите изсвириха, когато натисна газта. Напъха слушалката в ухото си и набра номера.
— Полицай се нуждае от помощ… — каза той, като профуча покрай един знак „Стоп“ и излетя с поднасяне на магистралата.
Напълно забрави за жилетката зад седалката.
— Само един ли? — промърмори на себе си Брандън, когато патрулката на кечъмското полицейско управление отби до тротоара от другата страна на главната улица и паркира.
Нощният живот в Кечъм се ограничаваше до тази редица от барове и ресторанти, дълга две пресечки, със светофари в двата края. Островърхата сграда на „Казиното“ — уместно вдадена няколко метра по-навътре от другите сгради на главната улица, сякаш основната част от населението я отбягваше — не бе предназначена за хора със слаби сърца. Нито пък за туристи. Ако в Кечъм имаше рокери, щяха да се събират тук. „Казиното“ беше дом за заклетите пияници, за хората, висящи по баровете, и за местните жители с предпочитания към тениски, които разкриват татуировките им. Блузите на жените бяха прилепнали, а червилото им — ярко. В някои нощи бе толкова празно, че човек можеше да играе боулинг по средата на заведението, а пък в други бе толкова претъпкано, сякаш се провеждаше някакъв конгрес. Когато Брандън се приближи към външната врата — отворена, за да влиза въздух — стената се тресеше от музиката на „Олман Брадърс“.