Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Ала как да изрека следното, без да прозвуча като съпруг? Когато я погледнах, забелязах, че бледата й кожа, винаги така красива, бе започнала да загрубява и потъмнява. Допирът на ръцете й, винаги тъй нежен, грапавееше върху кожата ми. Над устните й и в ъгълчетата на очите й се бяха врязали тънки линии. В косата й, опъната назад и хваната в стегнат кок на тила, сребрееха тънки нишки. Бяхме на една възраст — трийсет и две. В нашия край жените често не доживяват до повече от четирийсет, ала съвсем наскоро бях изпратила моята свекърва по пътя й към вечността, а тя изглеждаше чудесно за жена, достигнала забележителната възраст от петдесет и една години.
Вечерта — отново свинско.
Тогава не го осъзнавах, ала външният свят — размирният свят на мъжете — бе на път да нахлуе в нашия живот. На втората нощ от престоя ми у Снежно цвете бяхме разбудени от страховити шумове. Събрахме се в главната стая и всички, дори и касапинът, се притиснахме един към друг от ужас. Помещението се изпълваше с дим. Някоя къща, а може би цяло село, гореше някъде. Дрехите ни се покриха с прах и пепел. В главите ни кънтяха звън на удрящ се метал и чаткане на конски копита. В потайната нощна доба ние стояхме там и недоумявахме какво става. Дали бе някакво бедствие, сполетяло отделно село, или нещо много по-лошо?
Не осъзнахме, че се задава ужасно нещастие, докато хората от по-далечните села не започнаха да изоставят стопанствата си и не се насочиха към близките възвишения в търсене на спасение. На следната утрин ги видяхме от прозореца — върволица от мъже, жени и деца с ръчни или волски каруци, възседнали понита, пешаци. Касапинът изтича до покрайнините на селото и подвикна към потока бежанци.
— Какво става? Война ли?
Откъм колоната се отзоваха гласове.
— Императорът е изпратил заповед до управата на град Юнмин да предприеме действия срещу тайпините!
— Пристигнаха императорски войски, за да отблъснат бунтовниците!
— Навсякъде се водят боеве!
Касапинът постави длани на устата си и извика:
— Какво да правим?
— Бягайте!
— Сраженията скоро ще достигнат и вашето село!
Бях вцепенена, съкрушена и замаяна от връхлетялата ме паника. Защо съпругът ми не идваше да ме прибере? Отново и отново се укорявах, задето след всички тези години реших да гостувам на Снежно цвете. Но такава е съдбата. Човек предполага, прави своите избори, които му се струват добри и разумни, ала животът му е в ръцете на боговете.
Помогнах на Снежно цвете да стегне своя багаж и този на децата. В кухнята събрахме припаси — голям чувал ориз, чай и алкохол за пиене и промиване на рани. Накрая навихме на стегнати рула четири от сватбените й юргани и ги сложихме до вратата. Когато всичко бе готово, облякох копринения си пътнически костюм, излязох на платформата отвън и зачаках съпруга си, но той не идваше. Гледах нагоре към пътя за Тункоу. И там река от хора напускаше селото, само че вместо към хълмовете те се отправяха през полята в посока към Юнмин. Движението на двата човешки потока — единия, запътен към височините, а другия — към града, ме обърка. Нали Снежно цвете винаги бе казвала, че възвишенията са обятията, които ни закрилят? Тогава защо съселяните ми бягаха в противоположната посока?
В късните следобедни часове забелязах една носилка да се откъсва от върволицата, напускаща Тункоу, и да се отбива към Дзинтиен. Знаех, че идват за мен, ала касапинът отказа да чака повече.
— Време е да вървим! — изрева той.
Пожелах да дочакам семейството ми да ме вземе. Той отказа.
— Тогава аз ще пресрещна паланкина — рекох.
Толкова пъти, приседнала край прозореца, си представях как извървявам пътя до Дзинтиен. Не можеше ли сега да тръгна обратно към семейството си?
Касапинът разсече въздуха с ръка, за да замълча.
— Насам прииждат мъже. Знаете ли какво правят със самотните жени? Знаете ли какво ще ми стори семейството ви, ако нещо лошо ви сполети?
— Но…
— Лилия — намеси се Снежно цвете, — ела с нас. Няма да ни има само няколко часа, после ще те изпратим при семейството ти. По-добре е да потърсим сигурно място.
Касапинът натовари в каручката майка си, жена си, най-малките деца и мен. Когато двамата с най-големия му син започнаха да ни бутат по пътя, се обърнах и загледах през нивите отвъд Дзинтиен. Във въздуха се издигаха пламъци и кълба дим.