Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Тъй вярно — отвърнаха мъжете и също излязоха.
— Един човек в 295-та има нужда от помощ — обърна се Ана към офицера. — Ранен е тежко. Той е поет.
Мъжът чукна с пръст ръчния си терминал и отвърна:
— Добре, прието. Въведен е в списъка. Ще пратим спешен екип там веднага щом се освободи. Организираме временен лазарет в офицерската столова. Съветвам ви, дами, да се отправите нататък незабавно.
— Какво всъщност е станало? — попита Тили и се улови за стената сякаш се опасяваше, че могат да я изтикат навън. Ана също се вкопчи в най-близкия предмет, който се оказа шкаф за оръжие.
Офицерът огледа внимателно Тили и явно реши, че ще е най-правилно да ѝ даде каквото иска.
— Проклет да съм, ако знам. Бяхме в максимален спирачен режим за близо пет секунди. Пострадали и повреди като при високо g. Каквото и да ни е уловило, сграбчило е само корпуса на кораба, без да се интересува за пълнежа.
— Значи бавната зона се е променила? — попита Тили. Ана плъзгаше разсеян поглед по редовете с оръжия. Имаше всякакви видове пистолети. Големи, с дълги пълнители или дебели цеви. По-малки, каквито можеше да видиш в полицейските програми. И в специална секция — електрошокови пистолети, какъвто бе имала на Европа. Е, не точно такъв. Това явно бяха армейски модели. Сиви, лъскави, заплашителни, с много по-голяма батерия. Въпреки несмъртоносното си предназначение изглеждаха опасни. В сравнение с тях нейният пистолет бе като сешоар.
— Не пипайте — предупреди я офицерът. Ана дори не бе осъзнала, че посяга към оръжията.
— Това означава, че има много пострадали — посочи Тили. Ана се почувства като човек, натресъл се по средата на разговор.
— Стотици на „Принц“ — кимна мъжът. — А дори не летяхме близо до горната граница на скоростта. Други кораби бяха далеч по-бързи от нас. Още нямаме връзка с тях.
Ана огледа терминалите в помещението. На почти всички течаха сведения за понесени щети и автоматични разпореждания. Повечето ѝ бяха непонятни. Използваха твърде много съкращения и цифри. Военен жаргон. На един малък монитор се виждаха човешки лица. Ана позна Джеймс Холдън, но беше различен, с прошарена брада. Хора, които се издирват? Другите лица ѝ бяха напълно непознати, докато не се появи моделираният образ на момичето, което Наоми, заместничката на Холдън, бе обвинила за атаката.
— Може би е било космическото момиче — подхвърли тя, преди да осъзнае какво казва. Все още беше под въздействието на амфетамина и едва се сдържа да не се изкикоти.
Офицерът и Тили извърнаха учудени лица към нея.
Ана посочи екрана.
— Джули Мао, момичето от Ерос. Тази, която я обвиниха от „Росинант“. Може тя да го е направила.
Сега вече офицерът и Тили погледнаха към екрана. След няколко секунди лицето на Джули изчезна, заменено от някого, когото не познаваше.
— Ако някой успее да сложи ръка на Джеймс Холдън и да го натика в стая за разпити за няколко часа, мисля, че ще придобием далеч по-ясна представа кого да обвиняваме за всичко това.
Тили се разсмя.
— Ама тази ли обвиняват? — попита тя. — Че това не е Джули Мао. А и няма начин Клари да е някъде тук.
— Клари? — възкликнаха едновременно Ана и офицерът.
— Това е Клари. Клариса Мао. Малката сестричка на Джули. Тя живее на Луната с майка си, доколкото си спомням. Но това момиче със сигурност не е Джули.
— Сигурна ли си? — попита Ана. — Защото заместник-капитанът на „Росинант“…
— Дундуркала съм и двете на коленете си, когато бяха малки. Семейство Мао ни гостуваха често в къщата ни в Байя. През лятото водеха децата, за да плуват и да ядат рибен такос. Тази там е Клари, а не Джули.
— Ах — въздъхна Ана и изведнъж в подсиления ѝ от амфетамин ум се разгъна цялата схема на замисъла. Гневното момиче, което бе видяла в столовата, взривът на кораба на ООН, нелепите съобщения от корветата на Холдън, последвани от възражения за невинност. — Тя е била. Тя е взривила кораба.
— Кой кораб? — зяпна офицерът.
— Корабът на ООН — онзи, който се взриви. Този, заради който поясните стреляха по Холдън. А после минахме през Пръстена и тя е тук! В момента е на този кораб! Видях я в столовата и долових, че нещо не е наред с нея. Изплаши ме и трябваше да го докладвам, но какво можех всъщност да кажа?
Тили и мъжът не сваляха от нея очи. Усещаше как умът ѝ продължава да работи на повишени обороти. Устата ѝ се отваряше и затваряше. Сигурно им изглеждаше като побъркана.
— Тя е тук — повтори Ана.
— Клари? — попита намръщено Тили.