Вратата на Абадон

Угаснаха стотици звезди.

Това, което допреди бе песен, се превърна в писък. Холдън усети, че тялото му се намества, изпълнено с ярост, като рояк затворени и умиращи пчели. В отчаянието му изгоряха стотици слънца, станцията мяташе разрушение през порталите с бързината, с която настъпваше тъмнината, но нарастващата сянка не можеше да бъде спряна. От всички участъци на плътта му изчезваха звезди, гласове потъваха в тишината. Смърт витаеше из вакуума, по-бърза от светлината и неумолима.

Той почувства решението като кристално семе, придобиващо форма сред хаоса около него — твърдо, плътно, несломимо. Отчаяние, скръб и милиони сбогувания, всяко едно с друго. Думата „карантина“ изплува около него и с логиката на съня в нея се съдържаше непотвърдената тежест на ужаса. Но заедно с него, като последен глас в Кутията на Пандора, дойде обещанието за повторно обединение. Един ден, когато бъде намерено решението, всичко, което бе изгубено, щеше да бъде възстановено. Порталите щяха да се отворят наново. Огромният ум щеше да възкръсне.

Дойде моментът на разпадането, внезапен и очакван, и Холдън се пръсна на части.

Намираше се в мрак. Празен, разреден и изгубен, очакващ да бъде изпълнено обещанието, очакващ смълчаните гласове да прошепнат, че Армагедонът е бил спрян, че не всичко е изгубено. А междувременно тишината царуваше.

„Хм — промърмори Милър в мислите му. — Ама че странна работа.“

С усещането, че го теглят назад през безкрайно дълъг тунел, Холдън се завърна в тялото си. За един невероятно кратък миг той се почувства малък, като миниатюрна бръчица върху кожата. След това осъзна, че е безкрайно уморен, и се тръшна шумно на пода.

— Добре — рече Милър и се почеса с китка по бузата. — Предполагам, че това е началото. Донякъде обяснява нещата, донякъде — не. Шибана история.

Холдън се изтегна по гръб. Чувстваше се като прекаран през книжно сито и после слепен набързо. Опита се да си припомни какво е да си с размерите на галактика, но не успя и само се намръщи от болката в главата.

— Кажи ми какво обяснява — помоли той, когато си припомни как се говори. Да раздвижва плът и мускули бе наистина странно и дори неприятно.

— Те са поставили системите под карантина. Изключили са мрежата, за да спрат това, което унищожава отделните части.

— Значи зад всеки от тези портали има слънчева система, пълна с нещото, което е направило протомолекулата?

Милър се разсмя. Нещо в смеха му накара да пробягат тръпки по гърба на Холдън.

— Струва ми се направо невероятно.

— Защо?

— Тази станция е чакала над два милиарда години сигнал, че всичко е наред и може да отвори отново мрежата. Ако бяха намерили решение, нямаше да продължават да чакат. Каквото е да е станало, мисля, че ги е погубило всичките.