Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Можеш да кажеш на станцията, че на онези кораби има хора — рече той. — Можеш да поискаш помощ.
— Мога да кажа и на някой камък, че трябва да стане генерален секретар. Това не означава, че ще ме послуша. Всичко това — Милър завъртя ръка — е лишено от разум. Не притежава креативност, нито способност за анализ.
— Наистина ли? — попита Холдън и любопитството за миг надви паниката. — Защо така?
— Някои неща е по-добре да са предсказуеми. Никой не би искал на станцията да ѝ хрумнат собствени лоши идеи. Трябва да побързаме.
— Къде отиваме? — попита Холдън, докато бавно си поемаше въздух. Твърде дълго бе прекарал в безтегловност и сърцето му сигурно страдаше. Опасността да забогатееш и да се отдадеш на мързел.
— Искам да направиш нещо за мен — каза Милър. — Нужен ми е достъп до… по дяволите, нямам представа какво е. Да ги наречем архиви.
Холдън най-сетне успя да успокои дишането си, изправи се и кимна на Милър да продължат напред. Докато се спускаха по леко наклонения коридор, той попита:
— Ти вече не си ли свързан?
— Просто зная. Станцията е затворена и никой не ми е давал паролата за достъп. Исках ти да я отключиш.
— Не съм сигурен, че ще мога да направя нещо, което ти не можеш — възрази Холдън. — Освен да съм приятен събеседник за вечеря.
Милър спря при поредния задънен изход, докосна стената и порталът се разтвори като диафрагма. Той даде знак на Холдън да се промуши и го последва, след което вратата зад тях се затвори. Намираха се в друго голямо помещение, приблизително осмоъгълно, със стени от по петдесет метра. И тук мястото бе обитавано от насекомоподобни механоботи, но нямаше стъклени колони. Вместо тях в средата на залата се издигаше масивна конструкция от сияещ син метал. Тя също бе осмоъгълна — умалена версия на помещението, но със стени едва от по няколко метра. Не сияеше по-ярко от останалата част на залата, ала Холдън усещаше, че от нея се излъчва нещо, почти физически натиск, който затрудняваше придвижването. Скафандърът го осведоми, че атмосферата се е променила, че е богата на сложни органични съединения и азот.
— Понякога, ако имаш тяло, това ти придава и известен статут. Ако не ти се доверяват, не може да крачиш из този пропаднал свят.
— Пропаднал свят?
Милър потрепери и опря ръка на стената. Чисто човешки жест на объркване. Сияещият мъх по стената не реагира на допира. Устните на Милър бяха започнали да почерняват.
— Пропадналият свят. Субстратът. Материята.
— Добре ли си? — попита Холдън.
Милър кимна, но изглеждаше сякаш ще повърне.
— Понякога се сблъсквам с неща, които са твърде сложни за моята глава. Тук е по-добре, но вероятно ще има въпроси, които няма да са по силите ми. Дори само да мисля, с цялата тая гадост, свързана отзад с главата ми и поддържаща постоянен и пълен контакт, е твърде много за мен и съм сигурен, че… те ще… ще ме… ще ме рестартират. Искам да кажа, е, да де, съзнанието е само илюзия и дрън-дрън-дрън, но предпочитам да не се стига дотам, ако зависи от мен. Не зная колко ще помни следващият.
Холдън спря, обърна се към Милър и го блъсна силно. И двамата се люшнаха назад.
— Изглеждаш ми съвсем реален.
Милър вдигна пръст.
— Изглеждам. Добре казано. Не си ли се питал защо изчезвам веднага щом се появи някой друг?
— Толкова ли съм специален?
— Да, но не е причината.
— Добре де — рече Холдън. — Ще те изслушам. Та защо изчезваш?
— Не зная дали ще ни стигне времето, но… — Милър свали шапката си и се почеса по главата. — Мозъкът има сто милиарда нервни клетки и около петстотин трилиона синапси.
— Това влиза ли в изпита?
— Не се прави на глупак — тросна се Милър и си нахлупи обратно шапката. — Та това нещо се отглежда на местна почва. Няма два еднакви мозъка. Имаш ли представа какви ресурси са необходими, за да се моделира дори само един човешки мозък? Повече, отколкото всички човешки компютри, създавани някога. И то още преди да стигнат до информацията, която се съдържа в клетките.
— Разбрах.
— А сега си представи тези синапси като копчета на клавиатура. Петстотин трилиона копчета. Когато вътре се въвежда образ и мозъкът си казва: „Това е цвете“, той натиска в определена последователност няколко милиарда копчета. Всъщност не е и толкова лесно. Защото това не е цвете, а куп от асоциации. Ухания, усещане за мекота и влага между пръстите, цветето, което веднъж си подарил на майка си, цветето, подарено на твоето момиче. Цветето, което си настъпил случайно и си се натъжил. А тази тъга довежда нови асоциации.
— Разбрах те — повтори Холдън и вдигна ръце в знак, че се предава. — Макар че наистина е сложно.