Вратата на Абадон

— Ще направя всичко по силите си — обеща тя през сълзите, които бяха бликнали от очите ѝ. Избърса ги с опакото на ръката. — Но трябва да изляза и да потърся някого. Ужасно ме болят ръцете, но ще се опитам.

Мъжът започна тихо да плаче. Ана се оттласна назад към коридора и се понесе над касапницата да намери поне един, който не е пострадал.

Пред очите ѝ се разкри онази част, която почитателите на всякакви секти пропускаха да включат в картините си. Естествено, предпочитаха сцени на праведно Божие възмездие, стоварващо се върху съгрешилата част от населението. Обичаха да показват как богоизбраните са спасени от страдания и гледат отстрани, а лицата им сияят от щастие, тъй като най-сетне са се оказали прави пред целия свят. Но никога не показваха последствията. Не рисуваха плачещи хора, смазани и полуудавени в собствената си кръв и телесни течности. Млади мъже, превърнати наполовина в кърваво месиво. Жена, прерязана през кръста, защото е минавала през люка, когато е станала катастрофата.

Това беше Армагедон. Така би трябвало да изглежда. Кръв и изтерзана плът, и викове за помощ.

Ана стигна пресечката на коридора и там силите ѝ се изчерпиха. Болките ѝ бяха твърде силни, за да може да продължи. И във всички посоки по коридора — подовете, стените и тавана — виждаше една и съща картина на насилствена смърт. Остана да се рее още няколко минути из пустото пространство, след това доближи стената и увисна край нея. Допря я с ръка и почувства движение. Корабът отново летеше. Много бавно, но достатъчно, за да я тласка към стената. Тя се отблъсна отново и се понесе по коридора. Все още нямаше ускорение.

Даваше си сметка, че интересът ѝ към относителното движение на кораба е по-скоро опит на ума ѝ да се откъсне от ужасяващата гледка наоколо. Отново избухна в плач. Мисълта, че никога няма да се върне у дома от този полет, се стовари с цялата си тежест върху ѝ. За първи път, откакто наближиха Пръстена, видя едно бъдеще, в което тя нямаше да прегърне повече Нами. Никога няма да подуши косицата ѝ. Никога няма да целуне Ноно, нито ще легне в леглото с нея и ще я притисне към себе си. Болката от тази мисъл се оказа по-силна дори от физическата болка. Тя се помъчи да изтрие сълзите, които я заслепяваха. Всъщност може би бе по-добре, че замъгляваха зрението ѝ. По-добре да не вижда какво има около нея.

Когато нещо я сграбчи за ръката и я завъртя, тя се присви, очаквайки да се изправи пред поредната ужасна сцена.

Беше Тили.

— О, слава богу! — възкликна жената и притисна Ана толкова силно, че раменете отново я заболяха. — Отидох в каютата ти, но имаше кръв по стените и след като не те намерих, а отвън бе пълно с трупове…

Неспособна да я прегърне, Ана само притисна бузата си към нейната. Тили я отдалечи на една ръка разстояние, но не я пусна.