Вратата на Абадон

— Ще бъде наистина добре. Ами вие? Не бихте ли могли вие да ми помогнете?

— Отговори си сама. Имам смазан таз, може би и други увреждания в коремната кухина. От време на време губя съзнание. — Той се ухили измъчено. — Засега адреналинът ме държи. Дано изкарам още.

Тя се оттласна. Гърлото ѝ се бе свило, имаше чувството, че всеки миг умът ѝ ще изключи. Свръхстимулация. Шок. Проправи си път през разрушението до склада, където държаха инструментите от „Церизиер“. Картата ѝ все още бе валидна. Една от кутиите с инструменти бе разбита и из въздуха се носеха парчета и керамични отломки. Кутията, в която бе напъхала Рен, също бе тук, преместена въпреки магнитните закопчалки. За един кратък миг в съзнанието ѝ се върна споменът за съня. Зачуди се дали още не спи и тази вълна от смърт е само някакъв черен порив на съзнанието ѝ. Сложи ръка върху кутията на Рен, почти очаквайки да го усети как тропа отвътре. Изведнъж ѝ се зави свят, имаше чувството, че тя и корабът пропадат и че накрая той ще се стовари върху нея. Ще я смаже. Че цялата тази кръв по коридорите, труповете, които ги изпълваха, ще се скупчат отгоре ѝ и ще я притиснат. Всеки извършен от нея грях, минал и предстоящ, бяха събрани в костите под ръката ѝ.

— Спри — нареди си тя. — Просто спри.

Взе кутията с инструменти — истинската — и забърза назад към инженерното и разбитата система за преработка на въздуха. Никос бе намерил още двама души — мъж с цивилни дрехи и жена с флотска униформа.

— Ти ли си Кох? — попита жената. — Хубаво, хващай го за краката.

Мелба остави кутията на пода и включи магнитите, след това се пъхна през отвора във въздухопреработвателната инсталация. Машината се бе освободила от металните болтове и имаше малко повече място за маневриране. Мелба стисна с ръце панталона на мъртвия и опря крака на рамката на машината.

— Готова ли си? — попита мъжът.

— Готова.

Жената преброи до три и Мелба дръпна с всичка сила. За един кратък миг си помисли, че трупът няма да излезе, но после нещо се скъса и по ръцете ѝ преминаха вибрации. Тялото се освободи и се завъртя във въздуха.

— Едно на нула за добрите — обяви Никос от другия край на хангара. Лицето му придобиваше сивкав оттенък. Сякаш умираше. Би трябвало да отиде в лазарета, но тя предполагаше, че е претъпкан. Можеше да издъхне още сега, докато работят. — Махнете го оттук. Не ни трябва да се рее наоколо.

Мелба кимна, хвана трупа и се оттласна така, че да достигне далечната стена. Тилът на нещастника бе смазан до неузнаваемост, но смъртта го бе споходила толкова бързо, че имаше съвсем малко кръв. Когато опря в стената, тя го залепи там с изолираща пяна и го задържа няколко секунди, докато пяната стегне. Лицето на мъртвия се озова съвсем близо до нейното. Виждаше космите, които бе пропуснал при бръснене. Кафявите му очи бяха съвсем пусти. Изведнъж я споходи желанието да го целуне и тя неволно се отдръпна.

Съдейки по униформата, мъжът е бил офицер. Може би лейтенант. На бялата идентификационна карта, завързана с шнур на шията, лицето му изглеждаше сериозно и мрачно. Тя я дръпна леко с пръсти. Не е лейтенант, а заместник-командир. Заместник-командир Степан Арсенау, който не би преминал през Пръстена, ако не беше тя. Не би срещнал смъртта си тук. Опита се да почувства вина, но като че ли бе изгубила тази способност. Твърде много кръв се бе проляла.