Вратата на Абадон

— Когато едно нещо е отключено, то е отключено. Ела.

Колкото повече се приближаваха към осмоъгълника, толкова по-трудно ставаше за Холдън да върви. Не беше само страхът, макар че гърбът му бе плувнал в пот. Трудността бе съвсем материална, сякаш се бореше с магнитно поле.

Върху стените на осмоъгълника бяха изсечени различни странни знаци или фигури, някои от тях изпъкваха подобно на дървесни гъби. Той протегна ръка и зъбите му затракаха.

— Какво ще стане сега? — попита.

— Как си с квантовата механика?

— А ти как си?

— Май доста я разбирам — рече Милър с крива усмивка. — Сега давай.

— Значи няма да избухна в пламъци, така ли?

Милър размаха ръце.

— Не мисля. Не ме бива много по техните отбранителни системи. Но мисля, че няма.

— Аха. Само мислиш?

— Да.

— Добре. — Холдън въздъхна и посегна към повърхността пред него. После се спря. — Ти май не отговори на въпроса ми, а?

— Само бавиш нещата — укори го Милър. — На кой въпрос?

— Защо никой не те вижда? Но истинският въпрос е: защо избра мен? Искам да кажа, ясно де, ровичкаш в ума ми и това сигурно е тежка задача, ако трябва да го правиш с умовете на други, е още по-тежка и прочее. Но защо мен? Защо не Наоми, генералния секретар или когото и да било?

Милър кимна, за да покаже, че е разбрал въпроса. Намръщи се и въздъхна.

— Милър доста те харесваше. Смяташе те за свестен тип.

— Това ли е?

— Още ли ти трябва?

Холдън положи длан на плоската повърхност. Не избухна в пламъци. Усети през ръкавиците на скафандъра слабо електрическо гъделичкане и после нищо, защото се носеше в космоса. Опита се да изкрещи, но не успя.

„Извинявай — произнесе един глас в главата му. Приличаше на Милъровия. — Не исках да те домъквам тук. Просто се опитай да се отпуснеш, ясно?“

Холдън се помъчи да кимне, но и това не успя. Нямаше глава. Усещането за собственото му тяло се бе променило, изместило, разширило далеч отвъд всичко, което би могъл да си представи преди. Най-простото сравнение би било да го нарече изтръпване. Чувстваше звездите в себе си, изпълваше го огромен и безбрежен космос. С една-едничка мисъл можеше да насочи вниманието си към слънце, заобиколено от непознати планети, сякаш опираше пръст в тила си. Всички светлинки имаха различен вкус, различен мирис. Искаше му се да затвори очи срещу този наплив на усещания, но не можеше. Нямаше дори нещо тъй нужно и обикновено, каквото са очите. Беше се превърнал в нещо невъобразимо голямо, изобилно и странно. Хиляди гласове, милиони, милиарди, се издигаха в хор и той беше тяхната песен. А в неговия център бе мястото, където се събираха всички нишки. Той позна станцията не по това как изглеждаше, а по дълбокото и мощно туптене в сърцето ѝ. Тук се съдържаше, прехвърляше, канализираше енергията на милиони слънца. Това бе свързващото звено между световете, чудото на познанието и силата, дадено му от небесата. Неговият Вавилон.

И тогава една звезда угасна.