Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Може само да се качи по стълбата. Седем пречки нагоре и е в дългия триъгълен тунел на таванското помещение. Покривът от грубо рендосани греди се склонява отляво и отдясно, за да срещне двете си половини на няколко пръста над главата й.
В затвореното пространство се е събрала горещина. Няма прозорец, няма изход. Няма спасение. Може само да се върне по обратния път.
Протегнатите й пръсти намират една стара паничка за бръснене, стойка за чадър и щайга, пълна с бог знае какво. Дъските на дюшемето под краката й са широки колкото педята й. Знае от опит какъв шум се вдига при ходене.
„Само внимавай да не събориш нещо.“
Ако немецът отново отвори гардероба, разбута закачените дрехи, успее да се промуши през тайната врата и се качи горе, тя… какво? Ще го фрасне със стойката за чадъра? Ще го наръга с пиратския нож?
Ще пищи.
Ще умре.
Папà!
Тя полазва по централната греда, от която се разбягват дъските на дюшемето, към каменния кюп на комина в дъното. Гредата е дебела и не скърца. Само дано не обърка нещо. И той да не е зад нея, с пистолет, насочен към темето й.
Почти беззвучно пищят прилепи, някъде зад отдушника, доста далеч навън, може би върху някой кораб… или пък гърми оръдие откъм Параме, знае ли се…
„Пат!“ Пауза. „Пат!“ Пауза. Следва дългият писък на приближаващия снаряд и глухото „Буф!“ при взривяването му върху някой остров.
От някакво немислимо място изпълзява противно чувство на вцепеняващ страх. Входът към паническото приземие на съзнанието й, който тя трябва да затиска с цялата си тежест, докато щракне резето и превърти ключа. Сваля палтото и го разстила на пода. Не смее да се изправи, за да не вдига шум. Времето тече. Отдолу не се чува нищо. Дали си е тръгнал? Толкова бързо?
Разбира се, че не е. Нали й е ясно защо е тук. От лявата й страна по пода се вият няколко електрически кабела. Точно пред нея е кутията със старите плочи на Етиен. Пружинният му грамофон „Виктрола“. Старата му звукозаписна машина. Ръчката, с която издигаше антената край комина. Тя обгръща с ръце коленете си, допира ги до гърдите си и се опитва да диша през кожата си. Беззвучно, като охлюв. Има двете консерви. Тухлата. И ножа.
Седем
Август 1942 г.
Пленници
Плашещо измършавял ефрейтор в оръфана униформа се приближава, крачейки, до Вернер. Дълги пръсти, шепа оредяваща русолява коса под кепето му. Едната му обувка е без връзки, езикът й е изплезен и й придава канибалско изражение.
Казва:
— Много си дребен, бе.
Вернер, в новичкия си шинел, клатеща се голяма каска и катарама с надпис Gott mit uns — бог с нас, чинно изпъва раменете си. Мъжът хвърля поглед на огромната училищна сграда, сива на утринната светлина, навежда се, развързва мешката на Вернер и преравя трите грижливо сгънати униформи. Вдига пред очите си чифт панталони и разочаровано ги пуска, тъй като няма и най-малък шанс да се побере в тях. Затваря мешката и я мята на рамо — дали за да я поноси, или да я присвои… Вернер не успява да прецени.
— Аз съм Нойман. Казват ми Нойман Две. Тъй като и шофьорът се казва Нойман: Нойман Едно. Заедно с инженера, сержанта и твоя милост ставаме общо пет — за зло или за добро.
Няма фанфари, няма церемонии. Това е встъпването на Вернер във Вермахта.
Изминават пеша петте километра от школата до селото. Над няколкото маси в селската гостилница кръжат мухи. Нойман Две поръчва две порции телешки черен дроб и изяжда и двете, като отопява кръвта с малките тъмни хлебчета. Устните му лъщят. Вернер чака да му обяснят — къде отиват, в какъв род войски, — но Нойман не казва нищо. Пагоните и вензелите на ефрейтора са виненочервени на цвят, но Вернер не може да си спомни значението му. Мотострелкови части? Химически войски? Възрастната жена прибира чиниите. Нойман Две вади малка ламаринена кутийка от шинела си, изсипва три кръгли хапчета на масата и ги гълта. Прибира кутийката в джоба на шинела си и поглежда Вернер:
— За болки в кръста. Пари имаш ли?
Вернер поклаща глава. Нойман Две вади няколко мръсни и смачкани райхсмарки. Преди да тръгнат, иска от жената да донесе дванайсет твърдо сварени яйца и дава четири на Вернер.
От Шулпфорта пътуват с влак през Лайпциг: и слизат на претоварна гара западно от Лодз. По перона са налягали войници от някакъв пехотен батальон, всичките заспали, като омагьосани от някоя фея. Избелелите им униформи изглеждат разноцветни на слабата светлина; дишат като че ли в такт и ефектът е плашещ и призрачен. От време на време се обажда високоговорител и дудне имена на градове и гари, за които Вернер не е и чувал — Грима, Вурцен, Гросенхайн, — въпреки че нито пристигат влакове, нито заминават и спящите не помръднат от местата си.