Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Покрай нея беше прелетял бухал. Лунната светлина се отразяваше от лъскавите му криле с цвят на тъмен кестен. Покрай пътеката растеше орлов нокът и сега, когато вече се спускаше, тя дълбоко вдишваше свежия му аромат. Тясната пътечка криволичеше и внезапно ставаше стръмна, а до нея се виеше широк път, който отвеждаше в центъра на Блек Хол. Каролайн беше настроена меланхолично. Тя инстинктивно избра пътеката, която свършваше при брега на река Ибис.

Видя лисицата още щом свърна. Пристъпваше дебнешком покрай ниска каменна ограда. Така плътно се притискаше към земята, че отначало Каролайн я взе за сянка. Козината й беше лъскава и червена, а върхът на опашката й — снежнобял. Каролайн замръзна на мястото си. Очите й откриха жертвата в тъмното. Беше земна катеричка. Лисицата се промъкваше бавно. Изведнъж усети присъствието на Каролайн.

Двете се озоваха една срещу друга. Сърцето на Каролайн лудо биеше. Лисицата изглеждаше толкова малка! Приличаше на миниатюрно коли. Хищникът оголи зъби срещу нея. Направи крачка към жената, после подви опашка, прескочи стената и изчезна в тъмнината. Каролайн не се беше уплашила. Напротив, мислеше, че лисицата е красива. Срещата й с дивите животни беше част от удоволствието на разходките из планината. Не можеше да си обясни как навремето вдигаше ръка да ги убива. Убийството не беше в кръвта й. Въпреки това ясно си спомняше мириса на барут, присвиването на очите при прицелване.

Влезе в кухнята си и се спря. Дишаше тежко. Наля си чаша хладка вода и се опита да се успокои. Погледна през прозореца.

Беше с къси панталонки в цвят каки и тъмносиня риза с навити над лактите ръкави. Гъстата й коса се спускаше свободно по раменете. Каролайн свали туристическите си обувки и се съблече. Искаше да си вземе душ…

Телефонът иззвъня.

— Ало? — каза тя.

— Каролайн. Обажда се Джо.

Не беше очаквала да чуе гласа му. Стискаше слушалката, но не намираше сили да продума.

— Ти ли си? — попита той.

— Здравей.

— Как е сестра ти?

— Не знам — отвърна. Не беше виждала Скай от разправията им вкъщи.

— Съжалявам, че я оставих в такова състояние миналата вечер. Съжалявам и за случилото се по време на бала. Не исках да го провалям…

— Не се извинявай — прекъсна го тя. — Трябваше да предупредя майка си, че ще си там. Но мислех, че ще успея да предотвратя срещата между вас.

Линията изпука. Сигурно беше напълно нормално, след като Джо й се обаждаше от кораба.

— Нашите семейства. Това е една от причините да ти се обадя. Бих искал да посетя «Хълма на светулките».

— Добре — отвърна тя. Разбираше колко важно е това за Джо.