Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Джо поклати глава. Не можеше да говори.

— Не — каза накрая, когато събра сили. — Последното лице, което баща ми е видял, е било твоето. Ти си била с него, Каролайн. Когато е умирал.

Тя пристъпи към него и Джо я прегърна. Докато протягаше ръце към нея, той изпусна камъчетата и те се разпиляха на пода. Разбираше чувствата му. На нея самата й се искаше да е била до баща си в часа на неговата смърт, но Хю я беше изключил от живота си много преди това. Сълзите й опариха шията на Джо. Силните му ръце обгърнаха тялото й. Джо дълбоко пое дъх, потискайки собствените си ридания. Навън морето проблясваше в сребристо и черно, а сърпът на луната изплуваше над хоризонта.

— Ние обичахме бащите си — изхълца Каролайн. — Просто си мислехме, че ще бъдат до нас по-дълго време, нали?

Стояха прегърнати. Ръката му бавно галеше косата й. Тя искаше да го успокои, но вместо това ролите се размениха и сега той я прегръщаше, шепнеше името й, казваше й, че до този момент не е знаел как точно са се развили нещата, колко близо е била тя до баща му — и колко много означаваше за него фактът, че именно тя е била до Джеймс Конър в последните мигове от живота му.

Часовникът на стената потракваше. Отвън долиташе шумът на вълните, разбиващи се в брега. Трябваше да тръгват. Огъста скоро щеше да се прибере и Каролайн искаше да избегне скандала.

Джо впи поглед в лицето й. Избърса очи с опакото на дланта си, после извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. Тя избърса сълзите си, сгъна кърпата и му я върна. Усещаше нежеланието му да напусне това място, затова стоеше и изчакваше той пръв да тръгне.

Джо мълчеше. — После се обърна и тръгна към вратата. Качиха се в колата му и той я откара до дома й. Миговете, в които бяха заедно, отлитаха. Каролайн хвърли бърз поглед към Джо. Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. В очите му се таеше силно чувство.

— Благодаря ти, че ме заведе там — каза Джо, когато срещна погледа й.

— О, Джо! — прошепна съкрушено тя.

— Радвам се, че отидох на мястото.

Каролайн кимна. Той беше възвърнал предишната си резервираност.

Когато доближиха хотела, той зави наляво и продължи към къщата, в която живееше Каролайн.

Паркира колата и се обърна към красивата си спътничка. Лицето му беше замръзнало в пресилена усмивка — беше настъпил моментът на сбогуването. Дълго време не откъсна очи от Каролайн и тя се изчерви. Двамата бяха извървели дълъг път. Искаше й се да може да му каже какво чувства, но не беше убедена, че той има желание да я чуе.

— Ами… — започна колебливо тя.

— Да — кимна Джо, а пръстите му забарабаниха по волана.

В тревата пееха щурци.

— Трябва да се връщам на кораба. Чакат ме.

— Знам. — Каролайн направи опит да се усмихне.

Джо продължи да я гледа. После изведнъж обърна поглед към прозореца.

— Кажи на Сам «довиждане» от мен. — Ръката й хвана дръжката на вратата.

— Знам, че трябва да си тръгна, но проблемът е в това, че не мога — изрече бавно той.

Каролайн изумено се втренчи в него. Пулсът й се ускори.