Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— И аз искам да се оправиш — промълви Каролайн.

— Цял ден не съм сложила капка алкохол в устата си — каза Скай.

— Толкова се гордея с теб! — Скай си спомни всички случаи, в които сестра й беше казвала същото: по време на пролетните концерти, при участието й в училищните пиеси, когато беше на шест години и направи най-хубавата количка от всичките си съученици, когато на дванайсетгодишна възраст извая първата си скулптура, когато постъпи в колежа, когато се премести да живее в Рим, когато направи първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Каролайн винаги беше до малката си сестра и винаги се гордееше с нея.

— Съжалявам за нещата, които ти наприказвах онзи ден — промълви виновно Скай и стисна още по-силно слушалката.

— Не се извинявай. Срамувам се да призная, че до известна степен имаше право.

— Искаш да кажеш, че ти… съжаляваш?

— Да съм казвала подобно нещо? — засмя се нежно Каролайн.

— Щастлива съм, че те имам — каза развълнувано Скай.

— Взе ми думите от устата.

— Сега ще се опитам да поспя.

— Искаш ли да дойда? Да поседя малко при теб?

— Не — отвърна тя. Знаеше, че и това ще премине. Трябваше да премине.

— Сигурна ли си? — попита я загрижено Каролайн. — Ще дойда само ако го искаш. Можем да слезем до плажа, да си поприказваме и дори да поплуваме. — Макар че думите й звучаха уверено, тя внезапно замълча. Отново се опитваше да поеме нещата в свои ръце, когато сестра й трябваше да се справи сама.

Скай се засмя и Каролайн я последва.

— Няма нищо — рече Скай. — И така съм добре.

— Знам.

— Всъщност… — Гласът й трепна. Налегна я тежка умора. — Всичко ще бъде наред, докато ти…

— Докато аз какво? — попита Каролайн.

— Докато ти ме обичаш — прошепна по-малката сестра.

— Това е толкова лесно.