Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Значи те знаят?

Тя кимна:

— Казах им. Бяха доволни, че могат да помогнат.

— Няма смисъл да разстройваме майка ти — замислено отбеляза Джо.

— Добре ли си? — Каролайн го погледна загрижено.

— Да — кимна той и насочи поглед към шосето.

Пътят беше стръмен и каменист, но макар че се налагаше да удвои вниманието си, Джо не можеше да се въздържи да не поглежда към Каролайн.

— Пристигнахме — каза тя, когато завиха към автомобилната алея, извиваща нагоре сред тъмния тунел от дървета. Каролайн искаше да покаже на Джо «Метеор» — корабът ясно се открояваше на хоризонта — но очите му бяха приковани в голямата бяла къща на брега на морето. Каролайн предположи, че той може би си мисли за баща си, за неговия последен час. Джеймс Конър също беше изкачил с колата си този хълм, беше паркирал в този двор и го беше прекосил, за да влезе в същата тази къща.

Хомър подскочи при вида на Каролайн. В устата си държеше неизменната хавлиена кърпа, но я пусна на земята, за да поздрави приятелката си. Джо очевидно разбираше от кучета. Подаде ръка на Хомър, който я подуши и обърна въпросително поглед към Каролайн. Тя взе голямата му глава в ръце и леко я разклати, после коленичи и докосна чело до неговото.

— Всичко е наред, Хомър — промълви.

— Иска да е сигурен, че няма да ти сторя нищо лошо — отбеляза Джо.

— Той го знае.

Влязоха в къщата през задния вход. Антрето имаше нужда от боядисване. Линолеумът беше стар и захабен. По стените висяха рисунки, направени с пръсти от трите момичета. Каролайн можеше да преведе госта през официалния вход, през големия хол с извитото стълбище, но семейството винаги влизаше оттук. Това беше пътят, по който беше минал и Джеймс Конър през онази съдбовна вечер.

Кухнята беше просторна. Големите прозорци гледаха към поляната, която се спускаше към пролива Лонг Айлънд. Подът беше покрит с кафеникави керамични плочки. Върху огромната дъбова маса се виждаха две неизмити кафени чашки — Огъста и Скай ги бяха оставили там след закуската. Едната стена беше покрита със снимки на семейството: в Париж, Сиена, Санта Лучия, Колорадо. На тясната стена между двата прозореца беше закачена препарирана сребриста риба. Беше сьомгата, която Каролайн беше уловила, когато беше на тринайсет години.

Джо се огледа. Сините му очи напрегнато поглъщаха всеки детайл от обстановката. Той стоеше насред стаята, а в погледа му се четяха безброй въпроси.

— Ела. — Тя го хвана за грубата ръка. Ръка на човек, който работеше на открито. Леко го дръпна към мястото, на което се беше застрелял баща му.

— Тук ли? — попита Джо. Тонът му беше равен — все едно питаше за историческа забележителност, която нямаше нищо общо с него. Но когато Каролайн кимна утвърдително, очите му се насълзиха. Той побърза да сведе поглед, за да прикрие чувствата си.

— Не си спомням всичко — обясни тя. — Но знам, че докато го гледах, си мислех колко много обича теб и майка ти.

— Помислила си такова нещо на петгодишна възраст? — попита глухо Джо.

— Да. Не разбирах точно какво се случва… — Каролайн направи пауза. Търсеше най-подходящите думи. Гърлото й беше пресъхнало. — Но можех да разбера сълзите.