![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
— Защо? — попита тя.
— Защото се оказа, че не е чихуахуа! — обясни баба им. — Беше ужасно! Върнах се вкъщи от училище и открих кръв и котешка козина из цялата стая. Котешки крайници, оглозгани до костите.
— Мяу-Мяу! Ликърис! — проплака Марипат.
Огъста през сълзи им разказа останалото. Беше заварила Малчо до леглото си — цялото в кръв. Малкият му език висеше отвън, от ноктите му капеше кръв, а физиономията му приличаше на демонична маска, когато се нахвърли хищно върху нея. Едва беше успяла да затвори вратата.
— Оказа се, че Малчо е виетнамски воден плъх — един от най-кръвожадните бозайници на земята. Ветеринарният лекар, който дойде да събере останките от горките ни котки, предположи, че е попаднал на някой товарен кораб, тръгващ за Америка от Азия, и е паднал някъде из нашия залив.
В този момент пристигна Клий. Беше дошла да вземе децата си. Щом я видяха, те зареваха с глас. Тя изпусна торбите със зеленчуци, които носеше, и се спусна към тях. Притисна ги към гърдите си, но децата продължиха да ридаят.
— Мамо! — извика разтревожено Клий. — Какво се е случило?
— Мамо, баба е имала ужасен домашен любимец, който е изял нейните добри котки! — изхълца Марк. — Някакво дяволско животно, което приличало на чихуахуа, но не е било куче!
— Разказала си им за Малчо? — Клий не можеше да повярва на ушите си.
— Ами, да. Разказах им, защото те ме питаха! — опита се да се защити Огъста.
— А ако те бяха помолили да им дадеш да си играят с кибрит, щеше ли да им позволиш? Или пък ако искаха да си хапнат десерт преди вечеря? Може би и това би им позволила?
Майка й сви устни. Чувстваше се ужасно. Не смееше да спомене за лимонените кифлички. Всичко, което беше искала, бе да прекара няколко приятни мигове с внуците си, да ги накара да я обикнат малко повече. Беше си помислила, че историята за Малчо ще им се стори страшна и вълнуваща.
— Мислех, че децата обичат страшни истории — отбранително рече тя.
Клий поклати глава, но нищо не каза. Тя поведе децата си през двора. Огъста я видя как ги хвана за ръце и как тримата се насочиха към каменните стъпала, водещи към плажа, как за миг се спряха и се заслушаха в шума на вълните. Напрежението в гласовете им скоро изчезна и те отново се превърнаха в майка и две деца, които спокойно разговарят.
Брадичката й потрепери. Огъста отново посегна към чашата си. Мартинито я сгря. Не беше възнамерявала да разплаква децата. Беше ги почерпила с кифлички, беше им показала няколко стари снимки — само за да я обикнат. Това беше единственото, към което се беше стремила цял живот — обичта на хората.
Огледа се наоколо. Търсеше Хомър — единственото живо същество, което, изглежда, я приемаше такава, каквато е — с всичките й грешки и недостатъци. Само че Хомър очевидно се беше отправил на едно от своите тайнствени пътешествия. Дори на него му беше писнало от нея, помисли си Огъста. Не го винеше. Тя самата се смяташе за неудачница. Каквото и да направеше, то все завършваше зле.
* * *
— Бясна съм на майка си! — каза Клий на Питър.
— Какво е направила?
Тя замълча. Седеше до съпруга си, а той я беше прегърнал през раменете. Гледаше как децата плуват в басейна. Вечерта беше ясна. Звездите светеха ярко в небето.
— Разплака децата. Разказа им ужасна история за едно от домашните животни, които е имала, като е била малка.
— Колко ужасна може да бъде една такава история? — засмя се Питър.
— Ами… — колебливо започна Клий. Знаеше, че и тази история попада в графата «Това може да се случи само в нашето семейство». — Въпросното животно разкъсало котките й и би могло да прегризе гърлото й, докато е спяла. Бих казала, че това е достатъчно, за да сънуваш поне няколко кошмара, нали?
— О! — възкликна Питър. — Никога не съм чувал тази история!
— Бедната мама! — въздъхна Клий. — Не се е променила изобщо. Сякаш иска да направи това, което трябва, но все не успява. И никога не би могла.
— Като загубена в своя собствен свят е.
— Отчаяно копнее да бъде обичана, но вместо да спечели любовта на хората, прави така, че да ги отблъсне от себе си.
— Би трябвало да има малко повече вяра.
— В другите ли? Не знам… Баща ми не беше човек, на когото би могло да се вярва.
— Не в хората. В себе си — поправи я Питър. — Тя е добра жена и би трябвало да се довери на инстинктите си. Чувал съм я да казва, че й се иска да не е позволявала на баща ви да ви води на лов.
— Наистина щеше да е добре, ако се беше доверила на този си инстинкт — сухо отвърна Клий. Майка й беше предпочела да угажда на мъжа си, да му доставя удоволствие, вместо да следва майчинските си инстинкти. Как изобщо беше възможно подобно нещо?