Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Кученце? Насред океана?

— Плуваше към леферите, а както знаете, те имат остри зъби и се придвижват на огромни стада, а когато са гладни, унищожават всичко живо по пътя си.

— Бабо, знаем за леферите — прекъсна я Марипат.

— Чудесно. Както и да е. Измъкнах Малчо от лапите на смъртта. Той беше само кожа и кости. Трепереше като луд. «Бедната малка чихуахуа — помислих си. — Трябва да е паднал от някоя яхта.»

— И си го отнесла у дома? — попита Марк.

— По-скоро — пренесох го тайно у дома. Вече имахме куче и две котки и родителите ми бяха заявили категорично, че не желаят никакви животни повече! Затова го отнесох в моята стая… — Огъста затвори очи при спомена за котките. Почувства как гърлото й се свива. Отпи от чашата си. — Опитах се да му дам от храната на Спънки, но Малчо не пожела да я яде.

— Сигурно е бил много изморен от плуването — предположи Марипат и погали снимката на кученцето с малкото си пръстче. — Бедното животно.

— Да. — Огъста се загледа в снимката. Сама я беше направила. Беше сложила Малчо върху своята розова сатенена възглавничка, за да излезе по-добре. Въздъхна. — Не искаше да яде. Нито да пие вода. Трепереше, измръзнал до мозъка на костите си от студената морска вода. Наистина си мислех, че ще умре.

— И умря ли? — със страх попита Марипат.

Баба им направи пауза, после отвърна:

— Не. Вечерта го взех при мен в леглото. Бях донесла и котките, за да ни топлят. Всички се свихме накуп. Приличахме на семейство лисици в бърлога. Беше топло и приятно.

— И ти си го стоплила? И той оживя? — попита с надежда Марк.

— О, да. Оживя. — Огъста изви вежди и подаде на децата по още една кифличка. Марипат се поколеба дали да я вземе, но Марк веднага я грабна.

— И той се е сприятелил с Мяу-Мяу, Спънки и Ликърис? — Марипат облиза захарта, полепнала по пръстите й.

— Ами, не.

— Не? — извикаха едновременно двете деца. Изглеждаха разтревожени.

Огъста се запита дали изобщо трябваше да започва да им разказва тази история. Опита се да я преиначи, да я направи по-ведра.

— Най-накрая Малчо ожадня. Дадох му да пие мляко от шишето на куклата ми, после сипах още малко в една уличка. Трябваше да отида на училище, но преди да тръгна, му дадох да дояде остатъка от кашата ми.

— О! Сигурно е бил много щастлив!

— Тръгнах към училището, следвана както винаги от Спънки. Като ученичка изкарвах отлични оценки, деца — продължи Огъста. — Учителите ми казваха, че съм дете за пример.

— А какво стана с Малчо? — попита несмело Марипат.

— Оставих го в стаята си, за да не го види майка ми.

— Защото още не си имала възможност да говориш с нея и да я убедиш, че той трябва да остане у вас — разумно обобщи Марк. — Остави ли котките при него, за да му правят компания?

— Да — кимна Огъста.

— И те станаха ли най-добри приятели? — попита Марипат, обзета от предчувствието за щастлив завършек на историята.

— Не — отвърна Огъста. Знаеше, че е отишла прекалено далеч, но нямаше връщане назад. — Той ги изяде.

Марипат зина от ужас. Марк не откъсваше очи от албума. Огъста бързо обърна няколко страници. Марипат се опита да сдържи сълзите си, но те потекоха по страните й.