Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Каролайн беше облякла бяла вечерна рокля. Дрехата беше дълга и права. Беше се облегнала на една от колоните на портата и гледаше към морето. В очите й се таеше някаква неспокойна страст. Приличаше на девойка от древногръцка трагедия. Огъста помнеше как се чудеше каква е причината за този дълбок копнеж и тази обреченост, които се излъчваха от дъщеря й. От лицето на Каролайн се излъчваше дълбока скръб. Хю майсторски беше предал това настроение.

Огъста прелистваше албумите, отпиваше от мартинито си, а спомените прииждаха на талази в съзнанието й. Ето статиите от вестниците, които беше изрязала, когато «Момичето в бялата рокля» се беше превърнало в сензация на биеналето във Венеция. Пръстите й погалиха снимката на портрета. Не беше избеляла с годините: косата на Каролайн беше все така тъмна и лъскава, роклята — синкавобяла, небето и морето — тъмносини и тъмносиви.

Онова, което спираше дъха на Огъста, беше изражението на Каролайн. Очите на момичето бяха невероятно красиви, но изпълнени с болка. Огъста и много от най-изявените критици твърдяха, че никога не са виждали подобен портрет. Сега възрастната жена гледаше портрета и продължаваше да се пита: какво беше причинило подобна дълбока скръб? Смъртта. Сигурна беше. Смъртта на Джеймс Конър и Андрю Локууд.

Уморена от тежките мисли, тя вдигна поглед към внуците си. Най-малката й дъщеря се самоунищожаваше пред очите й. Не можеше да направи нищо, за да й помогне, но затова пък можеше да се постарае да бъде добра баба.

— Деца, не се ли изморихте? — извика тя. — Марк! Марипат! Елате при мен да си хапнете по нещо.

— Какво има за ядене? — попита Марк, когато се изправи задъхан пред баба си.

— Кифлички с лимон — отвърна тя и му поднесе синята порцеланова чиния. — Сама съм ги правила.

Децата си взеха по една кифличка, благодариха учтиво и бавно задъвкаха.

— Вземете си още — подкани ги Огъста. — Хайде. Няма да развалят апетита ви за вечеря, пък и не е нужно родителите ви да научават, че сте яли. Искате ли да видите някои стари снимки?

Децата кимнаха. Огъста им направи място на пейката и те седнаха от двете й страни. Бяха високи за възрастта си. Имаха прекрасната кожа на Клий и сериозните очи на Питър. Марк облегна глава на рамото на Огъста и това я накара да се усмихне щастливо.

Отмести рязко встрани албума, в който беше «Момичето в бялата рокля», и извади един, в който бяха налепени снимки от нейните ученически години в Провидънс. Беше се радвала на спокойно и щастливо детство. Такова, каквото беше възнамерявала да даде и на своите деца.

— Това са майка ми и баща ми. Нашето куче Спънки… — започна тя.

— А това котките ти ли са? — попита Марипат и посочи към Мяу-Мяу и Ликърис.

— О, да — кимна Огъста. — Обожавахме домашните си любимци. Бяха като членове на семейството.