Паднали ангели

Колебания

Лус стоеше на кръстопътя между гробището в северния край на кампуса и пътеката към езерото - от южния. Беше ранна вечер и работници по ремонта се бяха прибрали вкъщи. Надолу през клоните на дъбовете зад гимнастическия салон се процеждаше светлина и хвърляше пъстри сенки по моравата, която водеше към езерото. Изкушаваше Лус натам. Тя не беше си-гурна в коя посока да тръгне. В ръцете си държеше две писма.

Първото, от Кам, беше извинението, което беше очаквала, и молба да се срещне с него след училище, за да обсъдят станалото. Второто, от Даниел, гласеше единствено: „Чакай ме при езерото“. Тя нямаше търпение. Устните й още тръпнеха от целувката им снощи. Не можеше да си избие от ума мисълта за пръстите му в косата си, или за устните му върху шията си.

Други части от нощта бяха по-смътни, като например онова, което се беше случило, след като седна до Даниел на брега. В сравнение с начина, по който ръцете му бяха обхождали жадно тялото й преди десетина минути, сега й се беше сторило, че Даниел е почти ужасен от мисълта да я докосне.

Нищо не можеше да го отърси от замайването му. Той все така мърмореше едно и също, отново и отново - „Нещо трябва Да се е случило. Нещо се промени“ - и се взираше в нея с болка в очите, сякаш отговорът се съдържаше в нея, сякаш тя имаше някаква представа какво означаваха думите му. Най-накрая тя беше заспала, облегната на рамото му, с очи, отправени към ефирното море.

Когато се събуди часове по-късно, той я носеше нагоре по стълбите обратно в спалното й помещение. Тя с удивление осъзна, че беше проспала цялото пътуване с колата обратно до училище - и бе дори още по-удивена от странната светлина, проблясваща в коридора. Тя се беше върнала. Светлината на Даниел. За която тя дори не знаеше дали е видима за него самия.

Всичко около тях беше окъпано в тази мека виолетова светлина. Белите облепени с автомобилни стикери врати на другите ученици бяха придобили неонов оттенък. Матовата настилка от линолеум, имитиращ плочки, сякаш сияеше. Стъклото на прозореца, който гледаше към гробището, хвърляше виолетово сияние върху първата смътна матовожълта утринна светлина навън. И всичко това - право под втренчения поглед на „червените очи“.

- Страшно сме загазили - прошепна тя, нервна и все още полузаспала.

- Не се тревожа за „червените очи“ - каза спокойно Даниел, като проследи погледа й към камерите. Отначало думите му бяха успокояващи, но после тя започна да се чуди за някаква неловка нотка в тона му: Ако Даниел не се тревожеше за „червените очи“, значи се тревожеше за нещо друго.

Когато я положи в леглото, той я целуна леко по челото, после си пое дълбоко дъх.

- Не изчезвай от погледа ми - каза.

- Няма такава опасност.

- Говоря сериозно. - Той затвори очи и остана така дълго време. - Почини си сега - но ме намери на сутринта преди часовете. Искам да говоря с теб. Обещаваш ли?

Тя стисна ръката му, за да го притегли към себе си за една последна целувка. Задържа лицето му между дланите си и се разтопи в обятията му. Всеки път щом очите й запърхаха и се отвореха, неговите я наблюдаваха. И тя беше очарована от това.