Паднали ангели

Макар че Кам притежаваше силата просто да се появи изневиделица до Даниел, Даниел бутна прозореца и го отвори по-широко, за да му позволи да се покатери през него. Толкова много неща бяха твърде церемониални тези дни. Беше важно да е ясно и за двамата, че Даниел доброволно е пуснал Кам да влезе.

Лицето на Кам още беше обвито в сянка, но не му личеше да е пропътувал хиляди мили в дъжда. Тъмната му коса и кожата му бяха сухи. Златистите му криле, сега плътни и твърди, бяха единствената част от него, която блестеше. Сякаш бяха направени от двайсет и четири каратово злато. Макар че ги подпъхна спретнато под себе си, когато седна до Даниел върху разнебитен дървен сандък, крилата на Кам се накланяха от силата на гравитацията към тези на Даниел - сребристи и преливащи се в цветовете на дъгата. Това беше естественото състояние на нещата, някакво необяснимо упование. Даниел не можеше да се отдръпне, без да изгуби възможността да вижда безпрепятствено Лус.

- Тя е толкова прекрасна, когато спи - каза Кам тихо.

- Затова ли искаше тя да заспи за цяла вечност?

- Аз? Никога. Щях да убия София заради онова, което се опита да направи - а не да я оставя да избяга на свобода в нощта, както направи ти. - Кам се наведе напред, като опря лакти на парапета на талерията. Долу под тях Лус уви завивките по-плътно около врата си. - Аз просто я искам. Знаеш защо.

- Тогава ми е жал за теб. В крайна сметка те чака разочарование.

Кам издържа на погледа на Даниел и разтърка челюст, като се подсмихна злобно:

- О, Даниел, липсата ти на прозорливост ме изненадва. Тя още не е твоя. - Той хвърли крадешком нов продължителен поглед към Лус. - Тя може и да си мисли, че е. Но и двамата знаем колко малко разбира тя.