Джурасик парк & Изгубеният свят

Все още не разбираше защо Грант смята жабешката ДНК за толкова важна. Самият Ву често не правеше разлика между отделните видове ДНК. В крайна сметка по-голямата част от ДНК в живите организми беше абсолютно еднаква. ДНК беше невероятно древно вещество. Хората, които се разхождаха по улиците на съвременния свят и се радваха на розовите си бебета, едва ли си даваха сметка, че веществото в центъра на всичко това, веществото, започнало танца на живота, всъщност е химикал, стар почти колкото планетата. Молекулата на ДНК беше толкова стара, че в основни линии еволюцията й бе приключила преди повече от два милиарда години. Оттогава бе претърпяла незначително развитие. Само няколко нови комбинации на старите гени, но и те не бяха много.

Когато сравняваш човешката ДНК с тази на някоя низша бактерия, откриваш, че те се различават само по около десет на сто от нишката. Този естествен консерватизъм даваше смелост на Ву да използва какъвто вид ДНК пожелае. При създаването на динозаврите той си служеше с ДНК, както скулпторът използва глина или мрамор. Имаше пълна свобода на действие.

Включи програмата за търсене на нужните му данни. Знаеше, че това ще отнеме на компютъра две-три минути, затова стана и се разходи из лабораторията, като по навик проверяваше уредите. Вниманието му бе привлечено от регистриращото устройство на вратата на хладилника, което отчиташе промяната във вътрешната температура. Диаграмата отчиташе внезапно покачване на температурата. Странно, помисли си Ву. Значи някой беше влизал в хладилника. И то не много отдавна, през последния половин час. Но кой ще влиза по това време!