Джурасик парк & Изгубеният свят

Кели поклати глава. Стана и отиде в предната част на моторницата, при Торн.

— Слушаш ли всичко това? — попита я той. — На твое място не бих му обърнал никакво внимание. Това са само предположения. Хората непрекъснато измислят разни теории, но истината е, че те са само фантазии. Например когато Америка е била нова държава, хората вярвали, че има нещо, което наричали флогистон. Знаеш ли какво е това? Не? Е, няма значение, защото флогистон не съществува. Вярвали са, че човешкото поведение се управлява от четири субстанции и че Земята е само на четири хиляди години. Ние сега вярваме, че е на четири милиарда, вярваме във фотоните и електроните, смятаме, че човешкото поведение се управлява от фактори като егото и самооценката. Убедени сме, че нашите показания са по-научни и по-качествени.

— А не са ли?

Торн сви рамене.

— Пак са фантазии. Не са истински. Виждала ли си някога „самооценка“? Можеш ли да ми я донесеш на чиния? А фотон? Ще ми донесеш ли фотон?

Кели поклати глава.

— Не, но…

— И никога няма да успееш, защото тези неща не съществуват. Независимо колко сериозно гледат на тях хората. След още сто години потомците ни ще четат какво сме писали и ще се смеят. Ще си казват: „В какво са вярвали онези хора? Във фотони и електрони. Можеш ли да си представиш подобно нещо!“ Ще се смеят, защото тогава ще имат по-нови и по-добри фантазии. — Торн поклати глава. — Между другото чувстваш ли как се движи лодката? Това е океанът, той е истински. Усещаш ли миризмата на сол? Чувстваш ли слънчевите лъчи с кожата си? Това също е истинско. Виждаш ли ни нас, тук? Това е истинско. Животът е чудесен. Дар е да си жив, да виждаш слънцето и да дишаш въздуха. Всъщност няма нищо друго. А сега погледни компаса и ми кажи къде е юг. Трябва да стигнем до Пуерто Кортес. Време е да се прибираме у дома.