Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Подозирам, че след време и върху вашия парк ще бъде оказан натиск, както върху лекарствата на „Дженентек“ — обади се Ву.
Двамата с Хамънд се бяха преместили във всекидневната и наблюдаваха дъжда, който шибаше стъклата на големите прозорци.
— Не виждам как — възрази Хамънд.
— Може би учените ще поискат да ограничат дейността ви. Или дори да я прекратят.
— Няма начин да го направят — каза Хамънд и се закани с пръст на Ву. — Знаеш ли защо учените ще се опитат да го направят? Естествено, защото искат да се занимават с изследователска дейност. Това е единственото, което ги интересува. Пет пари не дават дали от нея има полза. Или дали тя допринася за развитието на науката. На тях им дай да изследват. Е, този път ги очаква изненада.
— Нямах предвид това — вметна Ву.
— Сигурен съм, че за учените ще бъде много интересно да изследват нашите животни — въздъхна Хамънд. — В нашия случай обаче животните просто са прекалено скъпи, за да се използват за изследвания. Технологията ни е чудесна, Хенри, но освен това е безбожно скъпа. Човек може да си я позволи само ако тя служи за целите на забавлението. — Хамънд сви рамене. — Така си е.
— Но ако някой се опита да забрани…
— По дяволите, Хенри, преценявай нещата реалистично — избухна Хамънд. — Това тук не са Щатите. Дори не е Коста Рика. Това е моят остров. Той ми принадлежи. И нищо не е в състояние да ми попречи да открия Юрски парк за всички деца по света. — Той се изкиска. — Или поне за богатите. Ще бъдат очаровани, помни ми думата.
Ели Сатлър се взираше през прозореца от задната седалка на джипа. От двайсет минути се движеха през окъпаната от дъжда джунгла, но не бяха видели нищо освен апатозаврите, пресекли пътя им.
— Сега сме близо до реката — обясни Хардинг. — Намира се някъде вляво от нас.
След миг рязко натисна спирачките. Колата леко занесе и спря пред стадо дребни зелени животни.
— Тази вечер имате късмет — каза Хардинг. — Това са компита.
Прокомпсогнатуси. Ели съжали, че Грант не е тук, за да ги види. Това бе животното, чиято рентгенова снимка видяха на факса в Монтана. Дребните тъмнозелени прокомпсогнатуси притичаха през пътя, после клекнаха на задните си крака да разгледат джипа и с тихо цвърчене изчезнаха в нощта.
— Странно — учуди се Хардинг. — Накъде ли са се запътили? Обикновено компитата не излизат през нощта. Качват се на някое дърво и чакат да съмне.
— Тогава къде са тръгнали? — попита Ели.
— Нямам понятие. Подобно на мишеловите, компитата се хранят с мърша. Имат изключително силно обоняние и от километри надушват умиращо животно.
— Значи са тръгнали към някое умиращо животно?
— Може и вече да е мъртво.
— Дали да не ги последваме? — предложи Ели.
— И на мен ми е интересно — каза Хардинг. — Да, защо не. Я да видим накъде са се запътили.
Той обърна колата и я насочи по следите на компитата.
Тим
Тим Мърфи лежеше в електрическия автомобил с лице, притиснато към дръжката на вратата. Бавно идваше в съзнание. Ужасно му се спеше. Поразмърда се и усети болка в бузата, опряна в метала на вратата. Цялото тяло го болеше. Ръцете, краката и почти навсякъде по главата, в която усещаше ужасна пулсираща болка. Заради болките искаше отново да заспи.
С усилие се изправи на лакът, отвори очи и повърна направо върху ризата си. Усети горчивия вкус на стомашен сок и избърса устни с опакото на ръката. Цепеше го глава. Виеше му се свят. Имаше чувството, че цялата земя се люлее, все едно се намираше в лодка сред бурно море.
Тим изстена и се търкулна по гръб, за да се дръпне от локвичката повърнато. От болката в главата не можеше да диша. Все още му се повдигаше и той имаше чувството, че всичко се движи. Отвори очи и се огледа, като се опитваше да се ориентира.
Намираше се в електрическия автомобил, но той, изглежда, се бе катурнал на една страна, защото Тим лежеше по гръб върху вратата и виждаше над себе си кормилото, а зад него — клоните на някакво дърво, които се люлееха от вятъра. Дъждът почти беше спрял, но през счупеното предно стъкло по лицето му още падаха отделни капки.
Момчето с любопитство огледа парчетата стъкло. Не помнеше как се е счупило. Нищо не помнеше, освен че двете коли бяха спрели на пътя и той разговаряше с доктор Грант, когато тиранозавърът се приближи. Това беше последното, което си спомняше.
Пак се почувства зле и затвори очи, докато му мине. Чуваше някакво ритмично скрибуцане, все едно скърцаха корабни въжета. Въпреки че беше зашеметен, не го напускаше чувството, че колата под него се движи. Но когато пак отвори очи, се убеди, че автомобилът наистина се клати напред-назад, полегнал на една страна.