Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Олекна й на душата и тя излезе навън.
ГЛАВА 13
„Защо не е казал нищо на клиентите си? Защо Храмов е премълчал? Защо е казал, че всичко е наред и нещата вървят по реда си?“
Този въпрос се заби в главата на Настя толкова здраво, че тя вече не можеше да мисли за нищо друго. Струваше й се, че ако намери отговора му, ще разбере и тайната за убийството на Елена Дударева.
Тя заспа с този въпрос, събуди се с него, отиде с него на работа, настани се заедно с него на бюрото си и дори му предложи да изпият заедно чаша кафе. Може би от хубавото кафе въпросът щеше да се ободри и да й даде отговора? Но той отказа кафето, гледаше Настя със студените си немигащи очички и мълчеше, сякаш искаше да каже: „Да, аз съм такъв. Аз съществувам. Аз съм труден. Но няма да ти помогна, намери отговора сама“.
И Настя го търсеше. Първо се опита да се превъплъти в Храмов, защото една от най-грубите грешки е да търсиш отговора от позицията „ако бях на негово място“. Човек, който разсъждаваше по този начин, никога нямаше да вникне в чуждата тайна и нямаше да разбере чуждите постъпки. Защото тези постъпки бяха извършени от онези, които трябваше да бъдат разбрани, а не от тези, които се опитваха да ги разберат. Това бяха различни характери, различни съдби, различни умове, различни навици и всички те лежаха в основата на факта, че в едни и същи ситуации хората извършваха различни постъпки и реагираха по различен начин на едни и същи събития и факти.
„Работила съм в криминалния отдел… Колко години съм работила там? Трябва да уточня“.
На листа се появи първата бележка: да разбере колко години Храмов е работил в следствието.
„Работила съм толкова и толкова години в…“
Веднага се появиха и следващите думи: колко години и къде точно е работил.
„Била съм редови следовател, справяла съм се с работата…“
Третият въпрос беше за служебната му характеристика и за отзивите на колегите му. Защо е напуснал и се е заел със свободна адвокатска практика? Заради парите и независимостта ли? Или защото не се е справял с работата в следствието?
„И така, да започнем от най-лесното. Не се справям с работата си, тъй и не се научих да разкривам престъпления, колегите ме гледаха накриво, но все пак съм добър юрист, ала когато си добър юрист, изобщо не означава, че си и добър следовател. Осъзнавам, че трябва да напусна следствието, за да не стана за резил, и да се заема с нещо друго. С какво например? Да стана юрист в някоя фирма? Нямам такава специализация, за фирмите са нужни цивилисти, които познават гражданското и финансовото право, а аз съм специализирала в наказателното право и в процесите. Не искам да се преквалифицирам. Значи мога да се заема с адвокатска практика по наказателни дела, още повече че като следовател много добре познавам особеностите, уловките и трудностите при разкриването и разследването на престъпления. За две години работа като адвокат понатрупах опит в някои неща, сдобих се с клиенти и със спечелени дела, което означава — и с пари, и мога да смятам, че в това отношение при мен всичко е наред. И ето че към мен се обръща поредният клиент, излага ми проблема си, аз му предлагам стратегия за защитата, той се съгласява, аз започвам да работя по тази стратегия и изведнъж установявам, че моите усилия изобщо не са необходими. Защото онова, което искам да постигна чрез работата си със свидетелите, и бездруго е налице. Само по себе си. И няма нужда да постигам нищо. И какво изпитвам? Радост заради това, че всичко се получава толкова лесно и без усилия и мога временно да си отдъхна? Може би. И в тази ситуация имам възможността да замина някъде в отпуск за три-четири седмици и да се явя направо на делото, което не се знае кога ще се състои. Да оскубя клиента за уж свършената от мен трудна работа и да се просна по корем на горещия пясък. Прекрасно!… Но в такъв случай защо трябва да се отказва от делото? И на това отгоре да предлага на клиента си да му върне аванса… Направо задънена улица. Няма да тръгнем по този път. Ще опитаме по друг. По трудния.
Била съм успешен следовател, работила съм много добре, умеела съм да разкривам бързо престъпления. По някакви причини съм напуснала милицията и съм се заела с адвокатска практика, най-вероятно са ми трябвали пари, защото нито един оперативен работник, постигащ успехи, не би зарязал работата си по друга причина. Да си добър оперативен работник означава да имаш низ от изящно намислени и остроумно проведени операции, от бързо и успешно разкрити сложни престъпления, означава да те обзема радост заради това, че си успял, че си се сетил, че си изпреварил, че си надхитрил, че си стигнал по-бързо… Това е наркотикът на успеха, от който много хора нямат сили, пък и няма нужда да се отказват. От този наркотик не се умира. Човек, който е станал добър оперативен работник, би трябвало да се е родил такъв, той трябва да притежава много особен характер, специален темперамент и специфичен начин на мислене. И всичко това си остава винаги у него, независимо с каква друга дейност ще се заеме. Той се е родил оперативен работник и ще умре като оперативен работник — дори ако стане бияч в някое казино или помощник-машинист на някой влак. Да речем, че аз съм точно такава. И тогава всичко, което съм чула от приятелките на Елена Дударева и Олга Ермилова, изобщо няма да ми хареса. Защото имам ум на следовател, защото съм прекалено подозрителна и защото винаги много се притеснявам и се нервирам, когато събитията са прекалено гладко навързани и си пасват. И какво правя в такъв случай? Точно така, аз съм и дълбоко в душата си си оставам човек, който разследва, а едно от основните правила на оперативния работник гласи, че трябва да мълчиш, докато не те притиснат до стената. Да не споделяш нищо с никого. Да не казваш нищо на никого, ако не е належащо. Най-страшният враг на оперативния работник е изтичането на информация. Затова си мълча и не казвам нищо на клиентите си за съмненията, които са се породили у мен. И какво правя по-нататък? Точно така, започвам да проверявам съмненията си. В края на краищата аз детектив ли съм или не? Започвам да събирам информация по свои канали. А по кои по-точно? Детективът има два първостепенни източника на информация: официално-служебен, сиреч колегите от неговата и другите служби, и служебно-личен, който завоалирано се нарича специален апарат. Човек, който две години е работил като адвокат, най-вероятно вече е изгубил специалния си апарат. Но приятелите и познатите му са останали в милицията. И аз ще хукна при тях.