Призрачна музика

Автомобилът „Шкода Фелиция“ с цвят на син домат или казано по-просто — тъмновиолетов, си стоеше там, където му бяха казали, че ще бъде — пред блок номер осем. Той спря до колата, докато си палеше цигара, изпусна запалката си, с едва забележимо движение на обувката си я ритна малко по-нататък, под колата, и клекна, за да я вземе. И ето че вече всичко беше наред: радиоуправляемото взривно устройство залепна за дъното на автомобила под шофьорското място. Той се изправи, запали цигарата си и тръгна бавно напред. Намери си и подходяща пейка. Вярно, на най-слънчевото място, но нямаше проблем, защото и това бе за добро. Ако пейката беше на сянка, задължително щеше да се появи някоя нахална бабичка, излязла да подиша чист въздух, а така бе застрахован от нежелана близост.

Той седна на пейката, сложи слушалките на главата си, натисна бутона на уокмена, който висеше на кръста му, и се отдаде на музиката. Сутринта дълго избира кои касети да вземе, тъй като не бе изключено да чака дълго. Подбира, подбира, нарежда ги на отделна купчинка, а след това отново прегледа придирчиво избраните, върна ги на мястото им и пак започна да подбира. Най-сетне приключи с избора си. Спря се на баладите „Сянката на луната“ и на „Шотландска симфония“ на Менделсон. Баладите го привличаха със своята прохладна мъглявост, бяха прозрачни и тъжни и въпреки ритмичността си, звучаха бавно и отнесено, някак неземно.

Докато пътуваше насам, той успя да изслуша цялата касета с балади и сега, седнал на пейката близо до лилавата „Фелиция“, се приготви да слуша Менделсон. Дори не да го слуша, а да се пропива с нега. Това беше много особено удоволствие, което не бе достъпно за всеки. В света наоколо цареше тежка жега, от която затъпяваш, и горещ въздух, който ти бе противно дори да вдъхваш, а от слушалките право в главата му духаше ураганен вятър, трещеше гръм, проблясваше мълния и се изсипваше проливен дъжд. Всеки път, когато слушаше „Шотландска симфония“, той си представяше сурова природа, скалисти планини, дълбоки ледени езера и тъмнозелени гъсти гори. И над цялото това студено великолепие се носеше самотна хищна птица. И вятър, примесен с дъжд…

Седеше вече два часа, слушайки музика, без да сваля очи от колата, когато изведнъж усети, че е жаден. И това също бе последствие от поетата сутрешна доза. Павилионът беше далеч и ако отидеше дотам, можеше да изпусне собственика на колата.

Погледът му се натъкна на момче на около седемнайсет години. То стоеше в сянката на дървото на петнайсетина метра от пейката, облегнато на дебелия дънер, и въртеше в ръцете си червено топче. Топчето ту се появяваше в дланите му, ту изчезваше, ту се мяркаше между пръстите му и в следващия миг се озоваваше върху горната част на ръката му. Момчето вършеше това с едната си ръка, след това преместваше топчето в другата и правеше същото и с нея.

— Ей! — подвикна му той, след като отдръпна слушалката от едното си ухо. — Ей, момче!

Младежът завъртя глава, сякаш не разбираше откъде идва звукът. А сетне видя човека, който седеше на пейката.

— Мен ли викате?

— Да, теб. Ела, ако обичаш.