Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Лидия Ивановна се мъчи цели два дни в апартамента на Романова, подскачайки при всяко позвъняване на вратата. Моментално поглеждаше към примитивната, но сигурна техника и виждаше, че от двете лампички свети само една. Значи не е онова, което чака, и може да не се притеснява. Към края на втория ден, след поредното позвъняване, светнаха и двете лампички. Лидия Ивановна пооправи прическата си, изпъна блузката си и тръгна с енергична крачка към вратата.
— Кой е? — попита тя, както се постъпва в такива случаи.
— Лельо Клава, идвам при вас — чу се тих неуверен глас.
Лидия Ивановна отвори вратата. Пред нея стоеше някакво същество, за което трудно можеше да се каже, че е човек. Челото му бе покрито с пот, а в очите му се четеше мъка и страх. С просто око се виждаше, че всеки момент ще получи пристъп на наркотичен глад, а може би дори вече бе изпаднало в това състояние.
— А къде е леля Клава? — попита притеснено съществото.
— Няма я, синко — отвърна Лидия Ивановна колкото се може по-приветливо. — Ще си дойде след два дни. А ти какво искаш? Може пък аз да ти помогна?
— Исках… такова… как беше… А къде е леля Клава?
„Много му е зле — помисли си жената със съчувствие. — Дори не разбира какво му говорят. Естествено, как да разбира думите, при положение че всичките му сили са съсредоточени в борбата със страха“.
— Синко — рече мило тя, — нали ти казах. Клава ще си дойде след два-три дни. В момента я няма вкъщи. Но ти влез, миличък, почини си малко, много зле изглеждаш. Да не ти е лошо на сърцето, а? Влез в стаята, седни, ще ти дам валидол.
— Не… трябва ми такова… А вие не знаете ли къде е?
— Кое, миличък? — попита търпеливо Лидия Ивановна. — Какво е това „такова“? Да не си изгубил нещо?
В очите на съществото проблесна просветление. Очевидно с огромно усилие на волята си то събра последните остатъци от разума си, за да се съсредоточи и да не извърши някоя глупост.
— Извинете — каза то с що-годе човешки глас, — извинете за безпокойството, ще дойда друг път.
— Е, както искаш, синко — завъртя глава Лидия Ивановна. — Но можеш да влезеш и да си починеш малко, че не дай си боже, ще вземеш да паднеш на улицата. Направо страх да го хване човек, като те гледа, та ти си много болен.
— Не, благодаря, добре съм — изломоти съществото. — Довиждане.
Лидия Ивановна затвори вратата и се върна в стаята. Прозорците на апартамента гледаха в посока изхода на блока и тя много добре видя посетителя си, който с несигурна походка се отдалечи към съседния вход. Видя как той влезе там, а след няколко минути излезе и закрачи към отсрещния блок. От отсрещния блок пък тръгна към блока отляво. На известно разстояние след него вървеше Сергей Зарубин. Тя вдигна слушалката на телефона.
— Коля, ти ли си? Аз съм Лидия Ивановна. Пусни ме да изляза оттук, картинката е ясна. Твоята бабичка е пласьор на наркотици.
— Бива си я старицата! — завъртя възхитено глава Селуянов. — Кой можеше да допусне, та бабичката има съвсем почтен вид. Можем да не претърсваме апартамента, защото там със сигурност няма нищо. Най-вероятно ги крие из разни скривалища в съседните блокове. Това е стар номер, имали сме си работа с такива неща и ги знаем. Затова нейният гост е тръгнал да обикаля обичайните места, та да не би да е останало нещо.
Номерът наистина беше стар и добре известен сред дребните търговци на наркотици. Нито един здравомислещ пласьор не би държал стока в дома си. Пакетчетата с дрога се скриваха предварително на разни привлекателни местенца близо до местонахождението на продавача. Купувачът отиваше при продавача, плащаше му и в отговор получаваше заветното указание за мястото, където е оставена дрогата. Отиваше и си я вземаше. Колкото и печени ченгета да се изтърсят при търговеца, нямаше начин да докажат, че между продавача, който кротко се разхожда насам-натам, и скрития неизвестно къде наркотик има някаква връзка. Клавдия Никифоровна също не държеше стоката в дома си, не беше вчерашна. Поставяше я предварително зад парното и на разни други тайни места в съседните входове и просто казваше на купувача, който идваше при нея, къде е скрито заветното пакетче.