Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Така че Александра Ивановна смирено кимна и каза:
— Намерихме я.
— Е, благодаря ви за това. А снимката ми е необходима като веществено доказателство.
— Доказателство за какво? У нас прелюбодейството не е криминално деяние.
— Какво общо има прелюбодейството? Тя ще отговаря за причиняване на смърт чрез особено перфиден начин.
— Едва ли ще ви се отдаде да спечелите такова дело, дори да го започнете.
— Това си е моя грижа. Вие навярно имате още въпроси към мен? Ако не искахте да ме видите, щяхте да пратите снимката по пощата — и толкова. Не е ли така?
Романова сви рамене:
— Аз съм неангажиран човек, можех да ви я донеса и без всякакъв повод, но в конкретния случай сте права.
— Тогава, преди да минем към вашите въпроси, отговорете на моите: името и фамилията й…
3.
В кабинета надвисна тежка тишина. Романова даже затаи дъх — не се беше подготвила за такъв обрат на нещата. И Турецки — дали защото беше забравил за такъв немаловажен момент като жадуващата отмъщение вдовица, или заради относителното благополучие в собствения си семеен живот — го беше подценил и не бе дал никакви инструкции по повод Валентина Ковалевска. Но всъщност защо да ги жали човек тези крадливи кукувици? Така реши жената с прост и строг морал Александра Ивановна и изрече името на прелюбодейката, която така и не успя да разбие семейството на любовника си.
— Е, сега питайте вие? — позволи Скворцова.
— Нина Сергеевна, вашият съпруг наричаше ли някого от близките и колегите си с името „ангел“?
Скворцова вдигна рамене:
— Като начало — доста странен въпрос. Отговорът е не. Той беше доста строг и праволинеен, за да си позволи такъв лиризъм. Не, нито веднъж не съм чувала да е наричал така някого. Освен може би тая, неговата…
— Не — реши да я успокои за всеки случай Романова. — Доколкото знаем, не е.
— А как я е наричал, знаете ли? — с жадно и нездраво любопитство попита Скворцова.
— Ама моля ви се, Нина Сергеевна! — упрекна я доброволната сътрудничка на Турецки. — Нашият личен състав не е толкова развратен, че да издирва и да предъвква такива подробности.
— Нима? Тогава извинете.
— Няма нищо. Опитайте се да си спомните, дали някога във връзка с работата му не сте чували думата „ангел“? За да ви настроя към по-напрегнат режим на работа, ще ви кажа, че е написал тази дума, когато е започнал пристъпът му.
— Ето какво било!
Скворцова поусмири своята агресивна раздразнителност, замисли се, чертите на поддържаното й лице се отпуснаха, станаха по-меки…
— Като че ли си спомних! — възкликна вдовицата. — Не знам дали това искате да чуете, но във всеки случай то е единственият случай за последните няколко години, когато той употреби тази лирическа думичка.
— Слушам ви внимателно.
— Беше преди последната му командировка. Точно преди заминаването Василий говореше по телефона…
— Не знаете ли с кого?
— С някого от колегите си, защото отначало обсъждаха някакви специфични проблеми, но на професионален жаргон, за да не разбере страничен човек за какво си говорят. При това разговорът протичаше с повишен тон.
— Караха ли се?
— Не, по-скоро ругаеха на два гласа началството. Отначало завоалирано, после… почакайте да си спомня точно… Аха, Василий казваше: отивам, значи, но се боя, че тези ангели ще ме оставят в своя ад… Да, точно така. После се сепна, извинявай, казва, само ми излетя от езика. Това беше всичко.
— Как го каза — в единствено или в множествено число?
— Не твърдя с абсолютна сигурност, но ми се струва, че беше в множествено. Такива неща обикновено се врязват в паметта.
— Ас кого говореше? Как го наричаше?
— Как ли? Алик. Според мен Алик.