Момиче за шпионина

Слава се огледа крадешком. Провинциалната уличка беше пуста и тиха. Грязнов отвори портичката и тръгна с господарски вид към невисоката, само с три стъпала входна площадка. Пътечката минаваше покрай мрежестата ограда, която разделяше двора от съседния парцел. Съседната къща също се криеше в дъното на двора. В нейната кухничка един старец разпалваше печката си. Огънят вече се разгаряше и не изискваше постоянното внимание на стопанина, затова дядото пиеше чай и зяпаше през прозореца. Пейзажът беше скучен, унил и еднообразен — парченце от съседния двор, затова старецът местеше поглед лениво и без да бърза. Този път обаче се оказа, че има какво да се гледа: на стълбичката на къщата, в която някога живееше съседът Дмитрий Петрович, се мотаеше неизвестен, млад още мъж — не точно скитник, по-скоро обеднял работник. Старецът съсед се чудеше какво може да му трябва на чуждия човек, а Грязнов през това време извади от джоба си ключе, пъхна го в ключалката, отвори вратата и влезе вътре.

Съседът добре познаваше покойния стопанин и се поздравяваше със сина му, който идваше тук примерно веднъж на месец. Този, който изчезна сега зад тапицираната с черна мушама врата, не беше нито синът на Скворцов, нито пък призракът на самия собственик. Може би е крадец? Ако е така, то нахалникът не знае, че тук има телефон.

Грязнов първо се огледа внимателно. Вероятно постъпваше както би направил опитен, грамотен крадец. Разходи се из цялата къща. Тя не беше голяма — три стаички, кухня-трапезария със скрита зад перденце руска печка, килер, мазе. Кухнята беше доста просторна, в нея имаше и стълбичка за тавана. По всичко личеше, че стопанинът е бил предпазлив и внимателен човек. Грязнов беше забелязал още от двора, че към тавана преди е имало и външен вход — както е прието, но сега беше закован с дъски. Вече никой крадец — любител на пране и домашни наденици — не можеше да се вмъкне там!