Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Да, съвсем се настървиха хората — да грабят следователи! Преди това не би било възможно. Но Олег Величко, макар и млад, не е глупак. Той направил копие от документа, а нашите експерти го прочетоха, така че разполагаме с текста…
Не си отказах удоволствието да му преразкажа краткия текст и даже да го повторя, за да може да си го запише. Но самите затворнически руни не му дадох. Казах, че са у Величко, нека да позвъни или да намине друг път. Просто заяждане. Ще има ли търпение и желание да доведе играта докрай и да поиска загадъчните знаци, които ние, за разлика от дешифровчиците на ГРХ успяхме да разгадаем.
А после се случи нещо странно.
Аз стоях до прозореца с гръб към Осинцев и му диктувах текста на писмото. И когато свършихме да обсъждаме писмото, промърморих полугласно първото, което ми дойде наум при вида на сивото небе с набухнали от сняг облаци…
— По нощното небе летеше ангел…
Резкият звук от блъснат по паркета стол ме застави да се обърна.
Полковник Осинцев стоеше прав до стола и ме гледаше с кръгли от страх или от учудване очи.
Стана ми малко страшно.
— Какво има, Сергей Борисович?
Той тръсна глава, сякаш отблъсквайки видение:
— Не, нищо… Май нервите ми не издържат в последно време. Нали знаете, погребение… Благодаря за помощта, няма да ви преча повече. Довиждане!
Осинцев избърбори всичко това в скоропоговорка и се засили към вратата.
За всеки случай още веднъж си повторих стихчето, което предизвика такива силни чувства у суровия военен разузнавач. Нищо особено, класика, добрата стара класика — никакви двусмислици. Но защо подскочи той така, сякаш съм казал парола? Какво? Парола ли?
Бързо отидох до бюрото и си записах стиха на голям бял лист. Ами ако наистина е някаква условна фраза, която служи като ключ за връзка за някакъв тесен кръг? Да не стане само така, че Осинцев да се гръмне преждевременно… Трудно беше да се повярва, подобни почти вълшебни съвпадения има само в киното. И все пак не вярвах, че Осинцев така преживява смъртта на Скворцов. Колкото по-малко живи полковници, толкова повече вакантни длъжности… Спомних си! Последното, което беше сторил, преди да умре Скворцов, било да напише думата „ангел“!
Ето още една ключова дума към поредния ребус, подхвърлен от живота. Благодаря, разбира се, но аз нещо взех да се скапвам от подобни ребуси…
Течението на живота
1.
Вячеслав Грязнов пътуваше с електричката за Одинцово. Беше облечен както обикновено се нагласят гражданите, когато отиват по вилите си. Нямаше документи за самоличност или удостоверение, че принадлежи към силовите структури на слабеещата страна. Не носеше служебно, нито друго оръжие. Защото изпълняваше деликатно поръчение на следователя Турецки и трябваше да доложи за извършената работа не със спецдоклад както обикновено, а в дружески разговор и желателно извън стените на служебния кабинет.
2.
Два дни преди това, след като позвъни предварително, пенсионерката Александра Ивановна Романова се запъти в поликлиниката при Нина Скворцова. Тя носеше снимка, възможно една от тези, които убиха полковник Скворцов, и беше запомнила въпросите, на които неуморимият Саша Турецки искаше да получи отговор.
В поликлиниката картинката беше все същата: мрачни, болнави, непривлекателни жени, бели стени и миризма на лекарства. Както и миналия път се наложи малко да изчака, докато лекарката се освободи от поредната пациентка.
Скворцова вдигна глава от бумагите, когато Романова влезе в кабинета, кимна й за поздрав и попита:
— Донесохте ли снимката?
— Разбира се. Само че аз, извинете, не разбирам, Нина Сергеевна, за какво ви е тя? Мястото й е в огъня.
— А на вас за какво ви беше?
— Нали ви казах — за да уточним личността на жената, с която се е… вашият съпруг.
По лицето на Скворцова пробягна лека сянка, но тя бързо се овладя.
— Точно така, и на мен ми трябваше за същото. Намерихте ли я?
Разбира се, Александра Ивановна можеше да си спомни своята кубанска младост, да се изпъчи, да сложи ръце на хълбоците си и използвайки своя богат запас от експресивни думи и изрази, включвайки скъпото на хиляди руснаци фрикативно „г“ на Леонид Илич, бързо и за дълго да сложи на мястото й тая лекарка. Тя, разбира се, предизвиква съчувствие, но един полковник от милицията не може да търпи подобни женски провокации. И все пак Романова ги изтърпя. Защото нищо не й струваше да постави на мястото му даже някой мъжага, як като бик. Но като го направиш — човекът ще се обиди, ще се изплаши, ще се затвори в себе си и после е безполезно да го разпитваш.