Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— А какъв беше вашият вариант, ако не е тайна?
Той се усмихна:
— Тайна е. Операцията е добре разработена, просто не ни дадоха да я проведем. Като метод ще върши работа и нататък.
— Вие нямате много добро отношение към контраразузнаването. Това традиционна неприязън ли е?
— Въпросът не е по темата, Александър Борисович, но ще отговоря, щом искате. Откакто престанаха да се занимават с работата си след август деветдесет и първа, и досега не могат да се оправят. Тогава поне дисидентите ловяха, че и агентите на разните разузнавания не забравяха. А сега какво? Когато Горбачов махна желязната завеса, знаете ли колко шпиони нахлуха тук, скрити под легални фасади? А ФСК сваля Дудаев! Сякаш няма какво повече да прави!
Изведнъж си спомних, че в същото време, когато Скворцов е отишъл в Кавказ, там са били Андриевски и Керуд, който, както се оказа, съвсем не е Керуд, а неизвестно кой. Може и изобщо да не е американец? Впрочем за най-голямо наше щастие задачата да изясни това се пада не на нас, а на същото ведомство, където служи моят нов приятел Юра Макаревич.
— Сергей Борисович, външното разузнаване дали е ориентирано към Чечня?
Той удивено ме изгледа. Чувствам, че не всичките ми въпроси му харесват. Значи сме квит — не всички негови отговори ме задоволяват. Помня, че по-рано военното разузнаване и Първо главно управление на КГБ не се разбираха много и конкуренцията им не беше твърде чиста. И всичко това, защото ПГУ беше по-привилегированото и обезпечено ведомство, а ГРУ се задоволяваше с част от бюджета за военни нужди.
— Външното разузнаване се разпада също като ФСК — презрително отрони Осинцев. — Провал след провал и измяна след измяна. Впрочем това няма отношение към темата…
— Мога ли да знам какво имаше в чантата на полковник Скворцов?
Гледам към Осинцев възможно най-невинно — не знае човекът какво повече да пита, а се стеснява да се сбогува.
— Александър Борисович — търпеливо ми разяснява разузнавачът, — и първия път ви казах, че в чантите и куфарчетата на сътрудниците, които напускат учреждението, няма и не може да има нищо, никакви служебни документи. Василий Дмитриевич беше един от най-дисциплинираните и квалифицирани офицери в разузнаването. Ако много ви интересува, ще ви кажа — в чантата имаше два вестника и бутилка вино.
— Благодаря. А как се нарича отрядът, който Скворцов е създал?
Осинцев клати глава:
— Не, не съм упълномощен да разгласявам тази информация. Не се сърдете.
— Добре де, не е толкова важно.
— Е, Александър Борисович, задоволихте ли любопитството си?
— Като че ли да…
— В такъв случай дали не може и аз да удовлетворя своето?
— За какво става дума?
Осинцев ми се усмихва с ласкав укор, като на немирен малчуган:
— Обосновете своя интерес към нашия служител.
— А, да… разбира се! Един наш млад, но перспективен следовател при огледа на откритото в двора тяло на полковник Скворцов намерил в джоба му равно откъснат лист термохартия, минал през факс и изпъстрен с някакви непонятни знаци — тоест шифър…
Вглеждам се във всяко мускулче, във всяка бръчица по лицето на Осинцев, без да изпускам миглите и зениците: знае ли, или не знае?
Той се върти на стола, прави много сериозна физиономия и казва:
— Не ви ли се струва, Александър Борисович, че вашият млад талант е длъжен да ни предаде този документ с подробен рапорт за времето и мястото на находката?
— Не просто ми се струва, колега, така и трябва да бъде — разтварям аз ръце. — Но младостта има един недостатък…
— Само един?
— От тези, които пречат в нашата работа, да. Това е славолюбието, неподкрепено от опит. Нашият Величко кой знае защо решил, че полковник Скворцов е бил свързан с мафията…
— Глупости!
— Съгласен съм. И в свободното си от основната работа време той решил да посети жената на Скворцов, но вашите сътрудници не го пуснали.
— И правилно.
— Вие по-добре знаете. Но след като Величко бил разкаран оттам, в двора го нападнали някакви типове, пръснали му в лицето газ, замъкнали го в някакви развалини и му задигнали факса на Скворцов и парите — четиридесет хиляди рубли.
— Пари? — попита съсредоточено слушащият Осинцев.
И аз разбрах, че полковникът, дошъл да ме преметне, се прекара. Разбира се, момчетата не са имали заповед да вземат парите. А сега аз посях съмнение в душата на Сергей Борисович: ами ако неговите хора са решили да усъвършенстват поставената пред тях задача и са взели парите, за да изглежда всичко като обикновена кражба…