Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Тритингите, въпреки самонадеяните им закачки, бяха не на шега изплашени от промените, донесени от бурните ветрове на познатите им пасища. Оглеждаха се тревожно, докато пришпорваха конете през дълбоките преспи, и кръстосваха пръсти, за да прогонят злите сили. Единствено Слудиг, дете на мразовития север, изглеждаше незасегнат от суровото време.

— Наистина люта зима — каза Хотвиг. — Не вярвах на Джосуа, че е намесена тъмна сила, но вече вярвам.

— Люта зима, да, а лятото току-що свърши. — Слудиг махна снега от очите си. — Земите на север от Замръзналите блата не са виждали пролет втора година. Борим се с нещо повече от хора.

Саймън се намръщи. Не знаеше колко суеверни са тритингите, но не искаше да подклажда никакви страхове, които биха попречили на задачата им.

— Това е магьосническа буря — каза той достатъчно високо, за да надвика плющящия в наметалата вятър. — Но все пак е само буря. Снеговете не могат да ви навредят — най-много да ви замръзнат задниците.

Един от тритингите се обърна към него с усмивка.

— Ако замръзват задници, ти най-много ще си изпатиш, млади вожде, с тая кльощава кобила. — Другите мъже се изкикотиха. Саймън, доволен, че е успял да смени темата, също се засмя.

Следобедът бързо преля във вечер. Яздеха почти безшумно, ако не се броеше глухото тупкане на конските копита и воят на вятъра. Слънцето, цял ден побеждавано от облаците, накрая се предаде и потъна зад ниските хълмове. Виолетова светлина без сенки обви долината. Скоро стана твърде тъмно и почти невъзможно да виждат къде яздят. Луната, впримчена в облаците, беше почти невидима. Нямаше и следа от звезди.

— Да спрем ли на лагер? — надвика вятъра Хотвиг.

Саймън се замисли за момент и каза:

— Не. Вече сме близо — най-много на един час езда. Смятам все пак, че можем да рискуваме да запалим факла.

— А дали и да не затръбим с фанфари? — попита високо Слудиг. — Или да намерим няколко викачи, за да тичат пред нас и да обявяват, че идваме да разузнаваме позициите на Фенгболд?

Саймън се навъси, но не се хвана на въдицата.

— Планините все още са между нас и лагера на Фенгболд в Гадринсет. Ако хората, избягали от войската му, са прави за местонахождението му, спокойно можем да запалим факли, защото сме извън полезрението на часовоите му. — Той извиси глас за по-убедително. — Смятате ли, че ще е по-добре да чакаме до утре, когато хората на Фенгболд ще са отпочинали и ще грее слънце, та още по-лесно да ни забележат?

Слудиг само махна с ръка, но не възрази.

Хотвиг извади факла — дебел клон, увит с парцали и напоен с катран, и я запали. Заслони пламъка от вятъра, докато се разгори добре, после вдигна факлата и мина на няколко крачки пред групата, нагоре по брега на реката към заслона на планинския склон.

— След мен — извика той.

Тръгнаха отново, вече малко по-бавно, и минаха пред неравния терен на хълмовете, като се доверяваха на усета на конете. Факлата на Хотвиг беше бавно подскачащо кълбо светлина, единственото нещо в потъмнялата от бурята долина, което можеше да задържи случаен поглед. На Саймън почти му се струваше, че върви след самодивски блуждаещ огън през покритата с мъгла пустош. Светът се бе превърнал в дълъг черен тунел, безкраен коридор, спускащ се спираловидно надолу към неосветеното сърце на земята.