Среднощният диамант [bg]

Зяпнах:

— Какво? Как?

— Договорът му за служба бил продаден на друг посредник, когато пристигнал, и всички се отправили на юг да търсят работа. Това беше всичко, което знаехме, но поне имаше книжа, които можехме да проследим. Извади късмет. Обикновено това не се случва. Миналата седмица, когато открих, че един от един от нашите агенти ще бъде в онзи район, му поръчах да поразпита. Тъкмо се върна днес.

— И?

— Някаква инженерна фирма откупила договора на Боргес и имаше потвърждение, че в момента пресушава блата в покрайнините на Уилямстън. Нашият човек не успял да се добере лично до него, но утре тръгва обратно за ново посещение. Ако до обяд ми донесеш писмо, мога да му поръчам да го предаде.

Светът заплува около мен. Лонзо. Възможно ли беше? Нима толкова бързо бях извадила такъв късмет? Уилямстън беше крайбрежен град в най-южната част на адорийските владения на Осфрид. Там още не бяха прокарани официални колониални граници, но територията беше под категоричното владение на Осфрид. Макар и богат на ресурси, в по-голямата си част този район беше блатист и суров. Малцина искаха да се бият за него.

Лонзо е жив.

Обвих ръце около тялото си.

— Аз… дори не знаех, че го търсиш.

— Казах, че ще го потърся.

— Благодаря. Благодаря ти. Не знаеш какво означава това за мен.

— Радвам се. Надявах се, че мога да направя нещо предвид факта, че ме мразиш през последната седмица. — Опитах се да си представя изражението на лицето му, докато казваше това. Подозирах, че беше по-скоро язвително, отколкото разкаяно.

— Не съм те мразила… — млъкнах. — Е. Не през цялото време.

— Заслужавах си го. — И наистина прозвуча извинително. — Надявам се, че можем просто да зарежем тази тема и да продължим към важните неща.

Подтекстът, че не съм важна, мигновено уби всякакво доверие, което може и да си беше спечелил заради онзи проблясък на искреност.

— Да я изоставим? Както ти ме изостави? Той изпъшка:

— Мирабел…

— Осъзнавам, че направих нещо нередно, и съжалявам за това, но можеше поне…

— Ти не си направила нищо нередно. Аз бях, не ти.

— Не се измъквай, като пренебрегваш думите ми. Очевидно изиграх някаква роля! Знам, че си докачлив по въпроса за миналото си, но ако бях имала представа до каква степен въпросът ми за него ще убие интереса ти…

— По дяволите — прекъсна ме отново той. — Защо трябва да водим битка за всичко? Проблемът не беше в това, че попита! А в начина, по който изглеждаше, когато… — Разпознах един от онези редки моменти, в които го обземаше такова вълнение, че се изпускаше и разкриваше повече, отколкото възнамеряваше. Сега се усети. — Виж, нека просто…

Вратата бавно изскърца и се отвори, разливайки светлина в предната част на помещението. Тъмнината още ни криеше, но Грант ме хвана за ръка и пропълзяхме под пианото. Сбутахме се в ъгъла зад него — нелесен подвиг с моята бухнала рокля — и застинахме напълно неподвижно. Той не ме пускаше.