Среднощният диамант [bg]

— Да ме използвате, за да ви подобря имиджа ли искате?

Той се ухили:

— Е, както казах, имиджът е важен. Но аз не „използвам“ никого. Хората, с които работя, не са инструменти, които да бъдат употребени и захвърлени.

Изкушението… едва можех да устоя. Злато за Лонзо. Цел за мен. Но на каква цена?

— Не мога. Имам други ангажименти. Веждите му се повдигнаха:

— О. Някой съпруг или любовник?

— Не! — Гласът ми прозвуча твърде издайнически и Том се засмя:

— О, разбирам. Това е едно от онези сложни и заплетени неща, а? Още по-основателна причина да избереш сама пътя си. И видях лицето ти, когато Малкия Том извади онези монети, които взехме от съдията. Имаш дългове навярно?

Възможността да изплатя сумата за освобождаването на Лонзо от служба и собствения си договор, внезапно ме замая, но се опитах да скрия чувството.

— Съдия… споменахте съдия Матърс?

— Познаваш ли го? — попита Том с явно изострен интерес.

— В известен смисъл. И знам какво прави. Подкупите. Съмнителните присъди за изпращане на принудителен

труд.

— Тогава знаеш, че е лош човек, който нарушава закона.

— Ние току-що нарушихме закона.

— В името на висшето благо, помниш ли? — Тонът на Том стана по-твърд. — Неотдавна, срещу подкуп, той осъди няколко от сътрудниците ни на работа в плантации. Тези присъди са твърде дълги за дребна кражба. Никой от моите хора, но това е обида към нашето братство. Така и не е наказан за онова, което прави.

— Какво му направихте?

— Обичайното. Дадохме му да разбере, че наблюдаваме. Отбихме се до къщата му, освободихме го от някои вещи, внушихме у него и слугите му страх от разпътните ангели. Никой не умря, ако това се чудиш. Опитвам се да избягвам търкания с милицията, ако е възможно.