Диамантен меч, дървен меч [bg]

Беше съвсем близо. Навярно на не повече от две стълбища...

Някой се показа от една странична врата и веднага с вик хукна обратно. Манхалията се задърпа подир бягащия.

Фесис се съсредоточи върху аурата на звяра. Благодарение на леля Аглая знаеше доста неща за животните - обикновени и чудовищни. Усещаше, че манхалията е усетила възможност да отмъсти.

- Само не ми се нахвърляй на мене! - строго предупреди звяра Фесис, след което ловко развърза клупа и отскочи настрани.

Бе излишно. Чудовището от далечния сух юг даже и не го погледна. Затрака с костения си гребен и светкавично се понесе по коридора, където, отдалечавайки се, стихваха паническите вопли.

„Странно защо наоколо няма никакъв маг?"

Сивият наемник махна с ръка и хукна в обратната посока -натам, където сребристо зеленото сияние пареше магическото му зрение. Пареше даже през дебелите зидове на стените.

Устреми се към него. По пътя някаква фигура се опита да му прегради пътя (или случайно бе подала глава от близката врата), но Фесис цапна свидетеля със сатъра и даже не се озърна да види кого е убил.

Сребърно и зелено!

Завой, завой, завой...

Витото стълбище го водеше право нагоре. Това бе глупаво, неразумно, безумно - горе щяха да го спипат като мръсно коте с два пръста. Защо трябваше да се катери нагоре, след като долу манхалията вече бе забъркала чудесна каша?

„Трябва да бягам преди да са я върнали обратно в зверилника." Продължаваше нагоре, глух за гласа на мъдростта...

...и едва не налетя на своето магаре. Като по чудо успя да се спотаи и да не се издаде.

Илмет вървеше по същото стълбище заедно с друг маг -невисок и жилест, който носеше едноцветен, ален плащ и церемониален шлем на командор. „Яааа... на Съвет на ордена ли са тръгнали?"

Той продължи подир двамата вълшебници като сянка. Наостри уши, за да чуе разговора.

- ...бре свършената работа - говореше командорът. - Остана само вторият меч... и може да се започне.

- Щастлив съм от вашето доверие и признание, командоре мой - с дървен глас отвърна Илмет. - Готов съм да тръгна незабавно...

- Разбира се, че ще тръгнеш, моето момче - ласкаво отвърна командорът. - Ти си моята гордост! Затова мисля, че ще е редно да присъстваш на тържественото поставяне на трофея в съкровищницата на ордена.

- Но... Командоре мой - запротестира Илмет, - аз не съм извършил нищо значимо! Просто поех пратката...

- Но я пое така - меко го прекъсна за втори път старшият маг, - че елиминира всичките ни странични тревоги. Не, моето момче, ти направи нещо много важно и значимо. И щом желаеш доброволно да тръгнеш по дирите на втория меч, аз ще те подкрепя пред Съвета. И когато успееш и този път... Тогава никакъв Император повече няма да ни е нужен.

Фесис не улучи следващото стъпало и на косъм се размина с падането и издаването си. Замръзна, за да се овладее. Налагаше се - не можеше развълнуван да маскира аурата си.