Детето на нощта [bg]

Облегна се за малко, сърцето му се разтуптя, задъха се. Вто­рачи се в земята под краката си, докато престана да се люшка, дишаше дълбоко и проклинаше помътеното от пиене съзнание, което подхвърляше спомени като гърчещи се в пламъците на погребална клада тела. Примига бавно, за да махне сълзите, преглътна скръбта и се загледа напред. Видя „Океански бряст“ наблизо, по-нататък беше рибният пазар, а след него - домът му и постелята. Да, пуст, но беше по-добре от нищо.

Продължи по пътя си, прозяваше се и го обзе нетърпение да се просне в леглото, и чак призори да се събуди по принуда от птичите песни. Закрачи по-бързо и подмина кораба с усмивка. Махна с ръка на елфа, който бдеше на палубата, и той отвърна на жеста. Доницк не можа да види дали пазачът също се ус­михва, но му стигаше, че го поздрави. Харесваше повечето ел­фи. Долавяше тяхната близост с магията.

Пак се прозина и усети остра миризма на риба. Скоро щеше да си бъде у дома. Заобиколи края на пазара и кеят остана зад ъгъла. Тогава ги видя - промъкваха се в нощта бавно и безшум­но, стиснали в ръце мечове и кинжали. Металът проблясваше мътно под показващата се за малко луна. Доницк се вторачи в тях, без да спира, всичко се оплете в ума му. Десет... не, двай­сет... Отначало ги помисли за градски стражници, но веднага разбра, че се е заблудил.

Вървеше към тях, макар в главата му да мъждукаше проз­рението, че се държи като глупак. Но те не гледаха към него - взираха се в далеч по-голяма плячка. В „Океански бряст“.

Черни криле. Вървяха нагло към пристанището, макар че им бе забранено да се връщат. Доницк побесня неудържимо от мъката по отдавна мъртвото си семейство и от оскърблението към графа и града.

- Ей! - кресна и се втурна натам, без да го е еня за опасността.

Те се озърнаха и спряха. Водачът им безмълвно размаха ръ­це и всички застинаха на местата си. Главата му беше покрита с качулка. Не помръдна повече, докато чакаше.

- Махайте се! - изрева Доницк и посочи с две ръце улицата, водеща на север. - Махайте се! - Пак не му стигаше въздух. - Стража!

Но наоколо нямаше никого. Сепна се, обаче беше твърде къс- но да отстъпи. Спря тромаво пред главорезите.

- Тук сте нежелани. Вече ви прогониха. Вървете си.

- Хайде по-кротко - проточи закачуленият. - Малко си пре­калил с пиенето и не знаеш какво приказваш. Ние сме прияте­ли на всички, освен на онези, които отричат истината. Заведи двама от хората в дома си.

Доницк въртеше глава.

- Не. Нямате работа тук. - Вдиша с усилие и погледна към замъка. - Стра...

Изгаряща болка избухна в гърдите му. Рязко изви глава - онзи с качулката го бе доближил толкова, че надушваше дъха му. Болката вцепени цялото му тяло. Доницк изпъшка, силата му се изцеждаше с всеки миг.

- Не бива да възпираш праведните - прошепна закачуленият в ухото му. - Не бива да се изпречваш между нас и злото. Нека душата ти намери покой.