Детето на нощта [bg]

Незнайния загърби прозорчето и погледът му се натъкна на безкрайно презрение в очите на Дензър.

- Всичко върви по план, нали? Длъжен съм да призная, че твоята тактическа хитрина се оказа ненадмината - да спасим Ериан, като се оставим да ни тикнат в затвора. Моите поздрав­ления. Ти ще си отговорен за смъртта на дъщеря ми.

Тъмният маг прекрачи в килията, широка десетина стъпки, и се озова пред него.

- Дензър, остави ме да помисля малко, моля те - хладнок- ръвно отвърна Незнайния.

Не искаше да се впуска във все същите спорове от последни­те два дни.

- За какво? Как хитро ще ги принудим да ни оковат към сте­ните ли?

Дензър разклати с дрънчене една от веригите, провиснали от халки в стените.

Незнайния се взря в Илкар, който повече си мълчеше, от­както ги плениха. Предполагаше какви мисли се въртят в гла­вата на Илкар. Открай време се доверяваше на способността му да намери вярното решение. Но сега дори елфът не би открил нищо добро в затварянето им тук. За жалост и Незнайния не виждаше какво биха могли да сторят. Отначало се надяваше да останат при кавалерията, под стража в някоя палатка на бива­ка. Дори когато влязоха в града, още разчиташе да ги държат в замъка. Не се съмняваше, че ще убеди графа да им върне сво­бодата - все пак му беше стар приятел.

Но това... Не успя да го предвиди. Без оръжия и брони, без възможност дори да започнат заклинание. Без изход. Най-неп- риятно му беше, че не знаеше как да отговори на Дензър. Гар­ваните бяха заловени и толкова.

- Знам, че в момента изглежда зле... - подхвана просто за да каже нещо.

- Зле?! - Дензър се вкопчи в куртката му. - Този град скоро ще гъмжи от дордоверци, а жена ми направо им падна в ръчич­ките, без да я предупредим. Ще я спипат преди да се е опомни­ла и тогава можем да броим колко дни живот са останали на дъщеря ми. Боговете да се сгромолясат дано, Незнаен, ние бях­ме единствената ѝ надежда! А ти какво направи? Позволи да ни наврат в гнусна килия! Изглеждало зле... Да пукна, ако това не са най-уклончивите думи, които съм чул от много време.

Незнайния леко го побутна да се отмести.

- Съжалявам. Не очаквах да ни доведат тук.

- И сега какво? - смънка Дензър, гневът му угасна в миг, както бе избухнал.

Незнайния завъртя глава. Нямаше полза да премълчава ис­тината.

- Не знам.

- Великолепно! Значи е време да се настаня удобно в това местенце.

- Не, Дензър, време е да си поговорим. Ти от самото начало беше убеден, че дордоверците ще я убият, сега знаеш и как ще го сторят. Има обаче и друго, което надуших още в Грейторн. Все бръщолевиш, че единствено ти можеш да се справиш с тази беда. Сега искам да знам как. Хайде да те чуем.

Незнайния се надвеси над Дензър, който си седеше и го гле­даше, отметнал глава назад.