Детето на нощта [bg]

- По-късно! Трябва незабавно да отидем при кораба. Мисля, че се задават големи неприятности.

- Слушам, сър!

Айзак се завъртя на пети и хукна. Дарик го видя да праща млад войник, за да удари сигналната камбана, след пестеливите запо­веди хора се втурваха към огражденията за конете, рязко се отмя­таха платнища, бивакът се огласи от цвилене и пръхтене, дрън- чене на метал и все по-многогласен хор от подканящи викове.

Дарик също вече тичаше, за да яхне нов кон. За стотиците мъже около него нямаше нищо по-важно от бързината, с която изпълняваха заповедите.

В огражденията наглед цареше неописуем хаос, но пълко- водецът не би се заблудил - всички коне бяха наредени според подробни указания и всеки кавалерист можеше да стигне до своя, без да се бави и суети. Айзак бе дотичал някак преди него и отново си дереше гърлото:

- Излизайте по-скоро и се строявайте по ескадрони на пър­вия сборен пункт! Първи! - Вдигна ръка със събрани прави пръс­ти, за да видят знака и онези, които не можеха да го чуят в гъл- чавата. - Напред, Листерн, напред!

Дарик се ухили. Призивът щеше да прозвучи твърде непри­ятно за маговете от Дордовер, ако стигнеше до ушите им. Тези магове, които високомерно дебнеха всяка негова крачка, този път не се мяркаха никъде. Ако имаха поне мъничко здрав ра­зум, вече се бяха махнали от бивака.

Провираше се на зигзаг между конете, насочвани към изхо­да от загражденията. И последните кавалеристи затягаха ре­мъците на седлата и се мятаха върху тях с развети наметала. Дарик стигна до кобилата, доведена от личния му коняр. Тяло­то ѝ лъщеше в светлината на факлите, главата ѝ се виреше гор­до, оглавникът и юздата блестяха от чистота. Както винаги. Ге­нералът кимна с благодарност, пъргаво възседна кобилата, сму­ши я с пети, прескочи оградата и препусна в галоп към сборния пункт, където завари притеснения Айзак.