Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Никога не правя нищо неподготвена.

Не се съмнявах в това нито за секунда.

— Момчетата са били изнудвани и онзи, който е уредил удара, е знаел, че парите ще са там, но не работи в банката. Кой друг би знаел за това? Примерно шофьорът на бронираната кола? Или съпругът на някой, който работи там?

Можех да чуя тропащи по тротоара обувки, докато търсеше по-усамотено място. Тя прошепна в телефона.

— Да не казваш, че е бил вътрешен човек?

— Точно това казвам. Тези момчета го направиха, без съмнение, но не са имали друг избор.

— Е, с теб винаги е забавно, това поне е сигурно.

— О, благодаря ти. — Толкова беше мила. — Ще се видим при джипа ми.

— Тук ще съм.

Затворих, след което попитах Гарет:

— Мога ли да те наема за остатъка от деня?

— Разбира се — каза той, свивайки рамене. — Тъкмо приключих с един важен случай. Мога да се възползвам от един следобед извън офиса.

Той всъщност нямаше офис, а по-скоро пикап. Огледах богатото разнообразие от листи, папки и кутии с храна за вкъщи, които покриваха задната му седалка.

— Мислех, че това е офисът ти.

— Повече или по-малко е така. Казах го метафорично.

— Макар да съм впечатлена, че знаеш какво значи тази дума, трябва да съм честна. Нямам никакви пари, с които да ти платя.

— Досетих се. А къде е джипът ти?

Бях малко изненадана, че не знаеше. Явно не бе слушал радиото. Със сигурност обирът бе по всички новини.

— Ами, джипът ми е пред Общинска банка „Бернарило“, но преди това трябва да свърша някои неща, а нямам много гориво.

— Не каза ли току-що на онзи агент, че ще отидеш веднага?

— Казах, че ще съм там. Не казах кога. А ти си този, който не спира да ми повтаря, че имам нужда от терапия. — Ухилих му се. — Да отидем да се видим с психотерапевт.

Той сви рамене и последва указанията ми към работното място на настоящия психотерапевт на Харпър. То беше в малка сграда от края на седемдесетте, завършено в екстериор от вулканични камъни и метални пръти, стърчащи над пешеходната пътека.

Влязох вътре, докато Гарет остана отвън в пикапа, чудейки се дали може да бъде арестуван за участието си в моето отбягване на федералния агент. Уверих го, че работата не е такава. И той ми повярва. Не ми се щеше да съм на негово място, ако грешах, а ако се случеше така, той щеше да го отнесе. Можех да твърдя, че насила ме е вкарал в колата и ме е държал в плен два часа.

От него ставаше идеална изкупителна жертва.

Свалих слънчевите си очила и се представих на много стоически изглеждаща рецепционистка, преди да седна в чакалнята. След двадесет минути най-накрая бях отведена до кабинета на доктора. Психотерапевтът на Харпър беше дребничък човек със сива коса и мургава, сбръчкана кожа. Той седна със скръстени в скута ръце и лице с изражение, което казваше „без коментар“.