Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Добре.

— Или дори бутната по стълби.

— Добре, разбрах. Благодаря.

— Или застреляна в главата с пистолет.

— Ракета! Добре съм. Не ми трябва повече разясняване.

Но той ме сграбчи за ръката и цялата невинност се изпари от лицето му. Вече не беше малко момче. Знаеше твърде много. Бе видял твърде много.

— Или — каза той, а гласът му придоби зловеща дълбочина — може да бъдеш убита от онзи, когото обичаш най-много. Заедно с всички останали.

Е, това бе по-кофти и от липосукция.

Той пусна ръката ми и се изправи да се огледа. Знаех какво чувства. Усещах същото още преди Рейес да се материализира и се зачудих колко дълго бе стоял там. Тъй като никога не е бил фен на Рейес, Ракетата изчезна в момента, в който море от черни мантии нахлуха в стаята, развихриха се около мен, докато не се отпуснаха в краката на Рейес. Той проговори от сянката на качулката си, отказвайки да покаже лицето си.

— Съгласила си се да те завържат, когато легион от демони е по петите ти?

— Да. Всъщност не се бях замисляла за това по този начин.

Той въздъхна ядосано и тръгна напред.

— Някой ден ще разбера как работи този твой мозък.

Изсумтях.

— Късмет. Изглеждаше като добра алтернатива пред това да умра на място.

— Кога точно животът ти е бил в опасност?

— Ще ми помогнеш ли да се измъкна от това, или не?

Той коленичи до мен и отметна качулката на мантията си, за да разкрие екзотично красивото си лице. Лице, което имаше пресни наранявания на веждата и скулата.