Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Знаеш, когато много, много хора умират заради решението на няколко човека. Или само на един.

— Един. Имаш предвид диктатор като Хитлер? Ще има още един Холокост?

— Не Хитлер. Мъж, който се преструва на човек.

Сестрите не бяха ли казали нещо подобно? Мъж, който се преструва на човек. Добре, това елиминираше половината популация, след като не ставаше въпрос за жена.

— Но кой? Кога? — Винаги бях мечтала да се върна назад във времето и да убия Хитлер, преди да откачи. Всеки един на милион би направил същото, ако имахме кристално кълбо. Аз може и да нямах кристално кълбо, но имах Ракетата. А главата му бе като топка. И лъскава. И можех да виждам през нея. Щеше да свърши работа. — Ракета, какъв мъж? Какво ще направи той?

— Все още не знам. Може да го направи, а може и да не го направи. Още всичко плава.

Наместих се в по-добра позиция, сумтейки междувременно.

— Плава?

— Да, както когато хората взимат решения и може би този, който не трябва да умре, го направи или този, който трябва да умре, не го прави. Те плават.

— Значи тези решения не са окончателни?

— Не, записани са на стените ми.

— Но кой, Ракета? Кой трябва да направи всичко това? — Кълна се, ако кажеше Рейес, щях да закрещя.

Той размаха пръст срещу мен.

— Ъ-ъ-ъ. Без надничане, госпожице Шарлот.

От доста време не бях получавала толкова информация от Ракетата. Той знаеше неща, които предстоеше да се случат. Беше си същинско ясновидство.

Замислих се за баща си. Чудех се колко ли време му оставаше.

— Може ли да ти дам име?

— Но имам да ти показвам нещо.

— Малко съм възпрепятствана в момента. Лийланд Джийн Дейвидсън.

Миглите му изпърхаха, както когато преравяше милиони имена.

— Трима са мъртви. Двама са още живи.

— Добре, но онези, които са още живи, знаеш ли кога ще умрат? Скоро ли е?

— Не кога. Само дали.

— А той плава ли?

— Не. Не плава.

Е, това беше като да караш напълно зареден Чалънджър27 по магистрала за никъде. Предадох се и реших да пробвам друг начин.

— Ракета, аз мога ли да познавам кога някой ще умре?

Той спря и ме дари с поглед на пълно объркване.

— Разбира се, че можеш да познаваш кога някой ще умре. Това ти е работата.

И аз така си мислех. Чудех се кога ли щях да умра.

— Аз плавам ли?

— Госпожице Шарлот, ти си жътварят — каза той, изсумтявайки. — Ти винаги плаваш.

— Значи наистина мога да умра? Всеки момент?

— Дам.

— О! — Това бе разочароващо. — Е, благодаря ти, че ми го каза направо. — Издухах прах от бретона си.

— Можеш да бъдеш убита от велосипед. Или премазана от голяма скала. Или намушкана с шиш за плетене.