Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Казах на Гарет да потегли към банката. Не можех да си представя агент Карсън да ме чака още дълго. Телефонът ми иззвъня, докато се отправяхме към мястото. Разбира се, всичко вече щеше да е нормално, но агент Карсън можеше да ми е малко сърдита за това, че не се появих веднага.

— Къде си, по дяволите? — каза тя, в отговор на моето „Домът на Чарли за ядящи се прашки“.

— Съжалявам — казах аз, свивайки се от тона й, — правех доставка. Ядящите се прашки са много популярни в момента.

— Както и затворническите униформи.

— Стават ли за ядене? Изглежда това е най-добрата ми рекламна стратегия.

— Ако не си тук до две минути…

— Тук! — извиках в телефона, докато отбивахме в паркинга срещу въпросната банка. — Тук съм. — Закрих телефона с ръка и прошепнах на Гарет: — Толкова е чувствителна.

— Къде е това тук?

— Обърни се.

Късата й тъмна, подстригана на черта коса се люшна наляво.

— На другата страна.

Тя се завъртя на 180 градуса и ни видя да паркираме.

— Ето ме. — Помахах й през предното стъкло. — Тъкмо навреме. Фю.

Преди да изляза, се обърнах към Гарет. Той задържа погледа си насочен право напред, чакайки ме да освободя колата му. Беше по-тих от обикновено. Е, добре, той винаги беше тих, но не и мъртвешки тих. Не от типа „бях в ада и никога вече няма да бъда същия“.

Сбръчках брадичка и казах:

— Искаш ли да поговорим за това? Какво беше да бъдеш в ада?

Той се обърна към мен толкова бързо, че движенията му ми напомниха за тези на Рейес. Сребристите му очи приковаха моите, погледът му беше твърд, челюстта — сключена. Когато проговори, той го направи със зловеща целенасоченост, всяка сричка точно подбрана.

— Искаш ли да говориш за това какво е чувството остър като бръснач метал да прорязва плътта ти, докато стигне до костта?

Боже! Изведнъж се оказа в настроение.

— Значи отговорът е „не“?

Той изви единия ъгъл на устата си, но в жеста нямаше никакъв хумор.

— Добре, ами, хубаво си поговорихме — казах, опипвайки слепешката за дръжката на вратата.

Той се върна към взирането през предното стъкло на колата.

Когато излязох, агент Карсън стоеше, потропвайки с пръстите на краката си по паважа. Нямах представа, че хората наистина го правят.

— Та, кое те кара да мислиш, че е вътрешна работа? — попита тя. Без „здрасти“. Без „как са жената и децата“. Само работа, както обикновено. Харесвах я.

— Така ми казаха крадците.

— И имената им са?

— Казах ти, Бандитите.

— Бандитите са голям мото клуб. Трябват ми имената на мъжете, които са влезли въоръжени в банката, задържали са група клиенти като заложници и са изнесли от банката пари, които не им принадлежат. — Тя посочи към отсрещната страна на улицата за пояснение.

— Те всъщност не са вадили оръжията си — казах аз, поправяйки я. — Не го правят, освен ако не се наложи. Виждала съм историите в новините.