Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Къде беше? — попита той, а аз не можех да не забележа колко ценен става въздуха, когато запасите ти свършат. — Не си идвала от цяла вечност.

— Ракета — каза Ягодка, а гласът й бе носов от хленчене, — не мога да й стигна косата, не виждаш ли? Може би трябва да й обръснем главата и да почнем наново.

Очите ми се отвориха рязко. Вероятно беше от онези момичета, които бръснеха главите на куклите си. Тези момичета бяха зловещи.

— Никакви бръснати глави — казах срещу рамото на Ракетата.

— Нямам представа какво казваш — отвърна тя. — Ще отида да потърся някакви ножици.

Обхвана ме паника, но само за момент. Починалите бяха ограничени в това какво могат да правят с предметите в това измерение. Тя със сигурност нямаше да успее да задържи ножица.

— Или може би мога да намеря нож. — Тя изчезна надолу по коридора.

— Ракета — казах аз с приглушен глас. — Не мога да дишам.

И като всеки друг път, когато ме бе взимал в една от мечешките си прегръдки, той ме пусна. Рухнах на земята, столът се пропука и се наклони неудобно назад, колебаейки се на ръба, преди тежестта на главата ми да победи и да падна на пода. За втори път от много дни насам, при удара голямата ми глава отскочи от цимента и болката се изстреля надолу по гръбнака ми.

Стиснах очи, за да блокирам неочаквания дискомфорт. И си стоях така, залепена с тиксо за стола, с крака във въздуха и глава, лежаща в някакви сивкави останки.

Въобще не беше неудобно.

Звукът от запалване на мотори изпълни стаята. След няколко минути бумтенето отшумя, когато Бандитите — буквално — потеглиха към залеза. Така да се каже. Първо се замислих колко време трябва да им дам, преди да се измъкна и да се обадя в полицията; после се зачудих дали мога да се измъкна. Ами ако не можех? Дали наистина щеше да им се обади след няколко часа? Щях ли да умра тук долу от хипотермия и дехидратация?

Изглеждах толкова болнава, когато се дехидратирах.

Не така трябваше да си отида. По-добре да умра с повечко течности в тялото си. Примерно в аквапарк. Или по време на конкурс за мокра фланелка.

— Изглеждаш смешно — каза Ракетата и предположих, че можем да наваксваме, докато си лежах притеснено там.

— О, така ли? — изстрелях в отговор. — Е, ти изглеждаш фантастично. Тренирал ли си?

Гигантска момчешка усмивка се разпростря на лицето му.

— Винаги казваш така. Имам нови имена за теб.

— Добре. — Огледах се наоколо, за да преценя творението му и се намръщих. Доколкото знаех, всяка стая в тази лудница бе покрита отново и отново с имената на починалите, които Ракетата драскаше по мазилката на стените, но стените в тази стая, в тази огромна, пещероподобна необятност, бяха напълно недокоснати. Извих врата си, за да видя колкото мога повече, оглеждайки черните платна около мен.

Ракетата тръгна към следващата стая, преди да осъзнае, че не го следвах.