Изкуството на сънуването
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на сънуването». Краткое содержание книги:
С „Изкуството на сънуването“ и вие ще научите онова, което Карлос е узнал: че основното постижение на великите магьосници е навлизането в алтернативни реалности посредством съзнателен контрол над сънищата; че сред нас живеят древни, необикновени и понякога опасни същества; че благодарение на уроците на дон Хуан двама или повече души могат заедно да сънуват и да изследват други светове. Ще станете свидетели на духовно приключение, различно от всяко друго, което някога сте преживели, и ще вземете участие в най-новите проучвания и открития на Кастанеда, изумителни и вълнуващи като всичко, за което е писал досега. И най-вече ще бъдете запленени от историята на неговия забележителен живот и на духовните му пътешествия; пътешествия, които могат да се осъществят единствено чрез уроците на дон Хуан и чрез книгите на Кастанеда.
Докато я слушах, осъзнах, че тя говореше испански с крайно своеобразен чуждестранен акцент. Прибавяше допълнителна фонема към средната сричка на всяка дума. Никога в. Живота си не бях чувал някой да говори така.
— Имаш доста необикновен акцент — казах аз. — Откъде идва той?
— От цяла вечност — отвърна тя с въздишка.
Вече бяхме започнали да установяваме контакт. Разбрах защо въздъхна. Тя беше нещо, кажи-речи, постоянно, докато аз бях временен. В това се криеше моето предимство. Жената предизвикател на смъртта, сама се бе заклещила в капан, а аз бях свободен.
Разгледах я внимателно. На вид тя беше на около трийсет и пет — четирийсет години. Беше мургава, типична индианка, сравнително едра, но не дебела, нито пък тромава. Видях, че кожата на ръцете й е гладка, а мускулите — стегнати, като на млад човек. Прецених, че е висока около метър и седемдесет. Носеше дълга рокля, черен шал и кожени сандали. Така, както беше коленичила, можех да видя гладките й пети и част от здравите й прасци. Талията й беше стройна. Имаше големи гърди, които не можеше или навярно не искаше да замаскира с шала си. Косата й беше смолисточерна и сплетена на дълга плитка. Лицето й не беше нито хубаво, нито грозно. В чертите й нямаше нищо забележително. Почувствах, че едва ли би могла да привлече нечие внимание, ако не бяха очите й, които тя постоянно свеждаше и криеше зад полуспуснатите си клепачи. Имаше прекрасни очи, ясни и спокойни. Освен тези на дон Хуан, никога не бях виждал толкова блестящи и пълни с живот очи като нейните.
Тя ме накара да се успокоя напълно. Зад такива очи не би могла да се крие зла воля. Усетих прилив на доверие и оптимизъм, наред с чувството, че съм познавал тази жена през целия си живот. Същевременно много добре си давах сметка и за нещо друго — за моята емоционална неустойчивост. В света на дон Хуан това мое качество винаги ме бе измъчвало, принуждавайки ме да бъда като топка на ластик. След мигове на пълно доверие и интуитивно разбиране веднага ме налягаха жалки съмнения и подозрения. Така щеше да стане и в този случай. В недоверчивия ми ум внезапно се зароди предупредителната мисъл, че съм започнал да се поддавам на чара на тази жена.
— Ти си научила испански доста късно, нали? — попитах аз, колкото да се отърся от мислите си и да не й дам възможност да ги прочете.
— Едва вчера — отвърна тя и звънко се разсмя, показвайки малките си, необикновено бели зъби, които блестяха като бисери.
Хората се заобръщаха да ни погледнат. Сведох глава, сякаш се молех усърдно. Жената се премести по-близо до мен.
— Не можем ли да отидем някъде и да поговорим? — попитах аз.
— Нали си говорим тук — каза тя. — Тук съм разговаряла с всички нагуали от твоята линия. Ако шепнеш, никой няма да разбере, че си приказваме.
Страшно ми се искаше да я попитам на каква възраст е. В този момент обаче един отрезвяващ спомен ме избави от това желание. Сетих се за един мой приятел, който години наред ми бе поставял какви ли не уловки, за да ме накара да призная точната си възраст. Дребнавото му любопитство ми бе изглеждало противно, а ето че сега се канех да постъпя също като него. Веднага се отказах от намерението си.
Исках да разкажа този спомен на жената просто за да поддържам разговора. Тя като че ли долови какво ми се въртеше в главата. Стисна ръката ми приятелски, сякаш за да покаже, че между нас току-що е преминала една мисъл.
— Вместо да ми даваш дар, не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало в моя път? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Не — прошепна тя. — Ние сме безкрайно различни. По-различни, отколкото смятах, че е възможно.
После стана и се измъкна иззад пейката. Пъргаво прегъна коляно, обръщайки се към главния олтар. Прекръсти се и ми направи знак да я последвам до един голям страничен олтар, който се намираше вляво.
Коленичихме пред разпятие, изработено в естествена големина. Жената заговори, преди да съм успял да кажа каквото и да е.
— Аз съм живяла много, много дълго време — рече тя. — Причината за тъй продължителния ми живот се крие в това, че контролирам промените и придвижванията на моята събирателна точка. А пък и не се задържам тук, в твоя свят, прекалено много. Трябва да пестя енергията, която получавам от нагуалите от твоята линия.
— Какво представлява съществуването в други светове? — попитах аз.
— Там аз се чувствам така, както ти в своето сънуване, само че разполагам с по-голяма подвижност. Освен това мога да оставам по-дълго навсякъде, където поискам. Точно както ти би останал в някой от сънищата си, стига да пожелаеш.