Изкуството на сънуването
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на сънуването». Краткое содержание книги:
С „Изкуството на сънуването“ и вие ще научите онова, което Карлос е узнал: че основното постижение на великите магьосници е навлизането в алтернативни реалности посредством съзнателен контрол над сънищата; че сред нас живеят древни, необикновени и понякога опасни същества; че благодарение на уроците на дон Хуан двама или повече души могат заедно да сънуват и да изследват други светове. Ще станете свидетели на духовно приключение, различно от всяко друго, което някога сте преживели, и ще вземете участие в най-новите проучвания и открития на Кастанеда, изумителни и вълнуващи като всичко, за което е писал досега. И най-вече ще бъдете запленени от историята на неговия забележителен живот и на духовните му пътешествия; пътешествия, които могат да се осъществят единствено чрез уроците на дон Хуан и чрез книгите на Кастанеда.
— В такъв случай да вървим и да видим как ще застанеш на огневата линия.
Той ме поведе пак към църквата. Колкото и да се старая, и до ден-днешен не мога да си спомня нищо друго за изминаването на това разстояние, освен обстоятелството, че той трябваше да ме влачи през целия път. Не си спомням момента, в който съм стигнал до църквата, нито пък как съм влязъл в нея. Когато се опомних, открих, че съм коленичил до една дълга църковна пейка от захабено дърво, в съседство с жената, която бях видял по-рано. Тя ми се усмихваше. Огледах се отчаяно, търсейки дон Хуан, но той не се виждаше никъде. Щях да побягна колкото ми крака държат, ако жената не ме беше сграбчила за ръката.
— Защо толкова се боиш от мен, клетата женица? — попита ме тя на английски.
Останах като закован на мястото, където бях коленичил. Нейният глас ме бе завладял мигновено и изцяло. В дрезгавия му звук имаше нещо, което не мога да опиша, но то пробуди най-дълбоко скритите ми спомени. Стори ми се, че винаги съм познавал този глас.
Омагьосан от неговия звук, не помръдвах от мястото си. Жената ме попита още нещо на английски, но аз не можах да схвана какво ми каза. Тя ми се усмихна многозначително.
— Всичко е наред — прошепна тя на испански. Беше коленичила от дясната ми страна. — Истинският страх е нещо, което разбирам. Аз живея с него.
Канех се да я заговоря, когато сънният пратеник се обади в ухото ми. „Това е гласът на Ермелинда, твоята дойка“, рече той. Единственото, което някога съм знаел за Ермелинда, беше разказът за нейната смърт — била блъсната от камион, излязъл извън уличното платно, фактът, че гласът на тази жена бе извадил на бял свят такива дълбоки, стари спомени, направо ме шокира. За миг ме обзе мъчителна тревога.
— Аз съм твоята дойка! — тихо възкликна жената. — Колко странно! Искаш ли гръдта ми? — добави тя и се преви от смях.
Направих върховно усилие да остана спокоен, ала знаех, че самообладанието ми скоро ще ме напусне и съвсем ще изгубя ума и дума.
— Не обръщай внимание на шегите ми — продължи тя с тих глас. — Истината е, че много ми харесваш. Ти преливаш от енергия. Добре ще се разберем ние с теб.
Двама по-Възрастни мъже коленичиха точно пред нас. Единият от тях се обърна и ни погледна с любопитство. Без да дава вид, че го е забелязала, жената продължи да шепне на ухото ми.
— Нека да подържа ръката ти — помоли тя.
Молбата й обаче приличаше на заповед. Подадох й ръката си, неспособен да й откажа.
— Благодаря ти. Благодаря ти, че ми се доверяваш и разчиташ на мен — каза тя шепнешком.
Гласът й ме влудяваше. Неговата дрезгавост беше толкова екзотична, толкова женствена. За нищо на света не бих го взел за мъжки глас, който се мъчи да мине за женски. Беше дрезгав, но не груб или гърлен. Напомняше по-скоро звука от боси крака, които тихо стъпват по чакъл.
Положих огромни усилия да разкъсам едно невидимо енергийно покривало, което като че ли ме беше обгърнало. Стори ми се, че съм успял. Изправих се, готов да си тръгна, и тъкмо това щях да направя, ако жената не бе станала също и не ми бе прошепнала на ухото:
— Недей да бягаш. Има толкова много неща, които трябва да ти кажа.
Седнах машинално, възпрян от любопитството, което ме обзе. Колкото и да е чудно, тревогата ми внезапно бе изчезнала, а също и страхът ми. Даже имах достатъчно присъствие на духа, за да задам въпроса:
— Ти наистина ли си жена?
Тя се закиска тихичко, също като някое младо момиче. После произнесе едно засукано изречение.
— Ако се осмеляваш да мислиш, че бих се превърнала в страшен мъж и бих ти причинила някакво зло, дълбоко се заблуждаваш — каза тя, подчертавайки още повече онези странни, хипнотични нотки в гласа си. — Ти си мой благодетел. Аз съм на твоите услуги, така както съм била на услугите на всички нагуали преди теб.
Събрах цялата си енергия и изразих решението, което бях взел.
— Предоставям ти енергията си — заявих аз. — Приеми я като дар от мен; аз обаче не искам от теб никакви дарове на силата. Говоря съвсем сериозно.
— Не мога да я взема просто така — прошепна тя. — Аз плащам за това, което получавам — такава е сделката. Глупаво е да си даваш енергията даром.
— През целия си живот съм бил глупак, повярвай ми — казах аз. — Наистина мога да си позволя да ти направя този подарък; тук няма никаква трудност за мен. Щом имаш нужда от енергия, давам ти я. Не искам обаче да се обременявам с излишни неща. Аз нямам нищо и това ми харесва.
— Може би — замислено промълви тя.
Войнствено я попитах дали иска да каже, че може би ще вземе енергията ми, или просто не вярва, че нямам нищо, и това ми харесва. Тя се закиска весело и отвърна, че би могла да се възползва от щедрото ми предложение, но все пак трябвало да ми се отплати. Била длъжна да ми даде нещо с подобна стойност.